Глен Кук - Сенчести игри

— Времената се променят — предположих аз.

— Не и тук. А и да беше така, тия двамцата щяха да знаят.

Хриптящия закима в съгласие, въпреки че едва ли разбираше и думичка от казаното. Закашля се и отново изплю порция кафяв сок в огъня.

Чувствах, че ще се забавлявам с него също толкова, колкото и с Едноокия.

— Каква е тая гадост, която дъвче непрекъснато? Отвратително е!

— Куат — отвърна магьосникът. — Слаб наркотик. Не помага за болката в дробовете му, но пък докато го дъвче, не му пука особено за нея. — Каза го лековато, но явно беше сериозен.

Кимнах, но не се чувствах по-добре. Погледнах настрани.

— Навън положението май утихна.

Никой не продума.

— Всички сме будни — казах накрая. — Събирайте си багажа. Потегляме веднага, щом се развидели достатъчно, за да вървим.

Никой не се опита да спори. Хриптящия кимна и се изплю. Гоблин изсумтя и започна да си прибира нещата. Другите последваха примера му, а Мъргън грижливо скъта книгата си. Това ми допадна. Може би от момчето щеше да излезе читав Архивар. Всички продължавахме да хвърляме по някой поглед на север, предполагайки, че нервността ни ще остане незабелязана.

Когато не зяпах натам или не мятах притеснени погледи към Господарката, се опитах да преценя реакциите на по-новите хора в отряда. Още не се бяхме сблъскали директно с магия, но отрядът винаги се натъква на нея. А новаците не изглеждаха по-притеснени от ветераните.

Поглед към Господарката. Чудех се дали това, което от една страна изглеждаше неизбежно, а от друга — обречено, ще спре да искри като нажежен въглен между нас. Докато това продължаваше, приятелството ни щеше да е изложено на риск. По дяволите. Харесвам си я като приятел.

Едва ли има нещо по-нелогично, ирационално, сляпо и откровено глупаво на вид от мъж, който сам се навива във вманиачено встрастяване.

Жените не изглеждат толкова глупави. От тях се очаква да бъдат слаби. Но също и да се превръщат в бесни кучки, когато ги хванеш натясно.

Уилоу, Бесния Корди и Кинжала все още имаха таверната си. Основно защото разполагаха с подкрепата на Прабриндрах Драх. Бизнесът обаче не вървеше. Свещениците разбраха, че не могат да контролират чужденците, затова ги обявиха извън закона. А много от жителите на града слушаха това, което гадовете кажат.

— Показва колко мозък имат хората в главите си — каза Кинжала. — Ако мислеха с тях, вместо да ги използват само за хранопровод, щяха да завлекат свещениците до реката и да ги потопят поне за час, да им напомнят, че не са просто мравки-работници.

— Човече, ти трябва да си най-киселото същество, което познавам — отвърна Уилоу. — Сигурен съм, че ако не те бяхме спасили, крокодилите щяха да те повърнат. А и си твърде гранясал за ядене.

Кинжала просто се усмихна и влезе в задната стая.

Лебеда се обърна към Корди:

— Смяташ ли, че хората, които са го хвърлили при ония твари, са били свещеници?

— Аха.

— Тази нощ е спокойно. Поне веднъж.

— Аха.

— Денят е утре.

Уилоу отпи сериозна глътка. Бирата на Корди ставаше все по-добра. После рязко стана и тресна с празната халба по бара. Каза на Талиански:

— Ние, които ще умрем, те поздравяваме. Пийте и се веселете, деца. Защото утре и така нататък, и така нататък. Заведението черпи.

След това седна обратно.

— Знаеш как да разведриш обстановката, признавам ти го — промърмори Корди.

— Да не би да мислиш, че има нещо, заради което да сме ведри? Те ще прецакат всичко. Знаеш, че така ще стане. Всичките тези свещеници. Отдаде ли ми се шанс, при първа възможност случайно ще пропусна да се върна оттам.

Корди кимна и си замълча. Уилоу Лебеда беше от онези, които лаят много, но не хапят.

Той изръмжа:

— Нагоре по реката, ако всичко сработи. Казвам ти нещо, приятел, ако тия два крака тръгнат в оная посока, нищо няма да може да ги спре.

— Да, да.

— Не ми вярваш, нали?

— Вярвам на всичко, което ми кажеш, Уилоу. Ако не беше така, щях ли да съм тук, затънал до врата в перли, рубини и златни дублони.

— Човече, какво очакваш от някакво забутано място, за което никой никога не е чувал, на шест хиляди мили от края на всяка карта, която някой някога е виждал?

Кинжала се върна.

— Нервите ли ви хванаха, момчета?

— Нерви? Какви нерви? Когато са правили Уилоу Лебеда, не са слагали нерви.

Потеглихме още при първия намек за светлина. Пътеката се спускаше равномерно надолу и само на няколко пъти имахме проблеми с двете карети. По обяд достигнахме първите дървета. Час по-късно една част от групичката ни беше натоварена на широк сал. Преди залез вече се намирахме в джунглите на Д’лок-Алок, където само около десет хиляди вида буболечки ентусиазирано се заеха да ни тормозят. Нещо по-лошо от непрестанното им жужене обаче беше Едноокия, който внезапно започна да ни залива с възхвала и истории за родната си земя.