Глен Кук - Сенчести игри

Изведнъж Гоблин нададе обиден писък.

— Какъв е проблемът? — запитах притеснено.

— Той ги лъже като черноборсаджия!

И кое му беше новото пък на това?

— Откъде знаеш? Не съм чувал да го говориш тоя извратен език.

— Не ми се и налага. Познавам го отпреди баща ти да е бил заченат. Просто го погледни. Пробутва им представлението на Могъщия-магьосник-от-далечна-земя. След около двадесет секунди ще… — Лукава усмивка се разпростря на лицето му. Прошепна си нещо под нос.

Едноокия вдигна ръка. Кълбо ярка светлина се появи между свитите му пръсти.

Изведнъж се чу пукот като от коркова тапа, излетяла от бутилка.

В дланта на магьосника имаше само блатна кал. Тя се разтече между пръстите и потече по ръката му. Той бързо я свали, взирайки се в нея с недоумение.

След това изкрещя пронизително и се обърна към нас.

Излъчващия концентрирана невинност Гоблин симулираше разговор с Мъргън. Но той нещо не искаше да му бъде съучастник. Бързо движение на очите издаде магьосника.

Едноокия си пое въздух и заприлича на черна крастава жаба, готова да експлодира. Тогава се случи чудото. Съумя да се удържи. Лека злобна усмивчица се плъзна по устните му и той отново се обърна към двамата водачи.

Това беше вторият път в живота ми, когато Едноокия се спира сам да отговори на провокациите. Но пък и случаят беше един от редките, в които Гоблин започна пръв.

— Това може да стане забавно — казах аз на Мускуса.

Той измърмори съгласието си. Не изглеждаше възхитен от перспективата.

Обърнах се към Едноокия и запитах:

— Свърши ли с разказа, че си некромантът Гласът-на-Северния-Вятър, дошъл да успокои болката в сърцата им, теглен от безкрайна грижа за богатствата им? — Той всъщност наистина се опита да пробута този номер на едно племе, което случайно беше и горд притежател на зашеметяващ сандък, пълен с диаманти. Тогава научи по трудния начин, че „примитивен“ не значи задължително „малоумен“. Точно го нагласяха на кола, на който смятаха да го опекат жив, когато Гоблин най-накрая реши да го измъкне. Въпреки гласа на разума, крещящ в ухото му, както твърди оттогава насам.

— Сега не е като онзи път, Знахар. Не бих го сторил на собствения си народ.

Едноокия няма и капка срам. Не се свени да лъже дори тези, които го познават достатъчно добре, за да го хванат. Естествено, че би го направил със собствения си народ. Би го направил с всеки, ако знае, че ще му се размине. А му трябваше съвсем малко, за да се хвърли в начинанието.

— Гледай да не го сториш. Твърде малко сме и твърде далеч от каквато и да било безопасност, за да те оставяме да се занимаваш с обичайните си простотии.

Докарах достатъчно заплаха в гласа си, за да го накарам да преглътне нервно. Тонът му звучеше доста различно, когато поднови разговора си с водачите ни.

Въпреки това реших, че трябва да понауча това-онова от този език. Просто за да пускам по едно ухо. Обикновено неоправданото му самочувствие има навика да се проявява в най-неподходящите моменти.

Изненадващо честен за момент, Едноокия най-накрая уговори сделка, изгодна за всички. Уредихме си водачи за прехода през джунглите и посредници-преводачи за земите отвъд.

С дебилното си чувство за хумор Гоблин ги нарече Плешивеца и Хриптящия поради причини, които някак се самонатрапваха. На всичкото отгоре имената бяха прихванати бързо, от което ми стана доста неудобно. Двете стари човечета вероятно не го заслужаваха. Но пък от друга страна…

През останалата част от деня си проправяхме път между мъхнатите гърбави хълмчета и когато тъмнината се спусна, минахме между двата, които бележеха най-високата част от прехода ни. Оттам виждахме залеза, който хвърляше кървави отсенки по широка река, а отвъд нея се простираше зелената джунгла. Кафеникавите могили останаха зад нас, а зад тях — тъмносинята линия на нощта.

Настроението ми пасваше на картината. Равнодушно, почти тъжно. Може би бяхме достигнали вододел в повече от географския смисъл на думата.

Доста по-късно, измъчван от въпроса какво, по дяволите, правим в тази чужда земя и от отговора, че просто нямам какво друго да сторя и къде другаде да отида, аз реших да изоставя спалния чувал и топлината на лагерния огън. Насочих се към един от заобикалящите ни хълмове със смътната идея да го изкатеря, за да виждам по-добре звездите.

Хриптящия, който бе на пост, ме изгледа странно и след момент се ухили широко. В тъмнината видях липсващите му зъби. После изплю някакъв кафяв сок върху въглените. Чух го да кашля още преди да съм прехвърлил средата на хълма.