Глен Кук - Сенчести игри

Мъргън и Господарката ме заместваха на смени и преводът продължи бързо. Единствената спирачка беше издържливостта на Едноокия. Един ден не бе достатъчен. Наложи се да изтъргувам по-новите Анали за техните. Господарката подслади сделката с няколкостотин вица за черната империя на север, но монасите някак не съумяха да свържат моята приятелка с кралицата на мрака.

Едноокия е издръжлив стар лешояд. Не се предаде. Четири дни след великото му откритие работата беше приключена.

Притеснявах се, като допуснах Мъргън в групичката, но той се справи. И трябваше да измоля/закупя четири празни тетрадки, за да успея да запиша всичко.

С Господарката подновихме разходката си горе-долу на същото място, където я бяхме прекъснали, но аз не бях съвсем в настроение.

— Какво ти е? — нежно ме попита тя и за мое удивление поиска да знае дали не е постсъвкупителна депресия. Съвсем леко беше успяла да напипа проблема, признавам.

— Не. Току-що получих огромно количество информация за историята на отряда. Но не научих нищо наистина ново.

Тя разбра прекрасно, но ме остави да доизкажа разочарованието си.

— Разказана е хиляда пъти — добре или зле според таланта на водещия Аналите, но като се изключат няколко интересни детайла, е все същото маршируване и отстъпление, битки, празнуване или бягство, записване на мъртвите и от време на време оправяне на сметките с клиент, който ни е предал. Дори на онова място с непроизносимото име, където отрядът е бил на служба петдесет и шест години.

— Геа-Ксле. — Езикът й се уви около името, сякаш дълго го е упражнявала.

— Да де, там. Където договорът толкова се проточил, че отрядът почти загубил идентичността си, смесвайки се с населението и всичко останало. Превърнали се в нещо като наследствена стража с оръжия, предавани от баща на син. Но както винаги става, съществената липса на морал при бъдещия принц довела до опита му да ни измами. Изведнъж се оказал с прерязано гърло, а отрядът продължил по пътя си.

— Определено четеш избирателно, Знахар.

Погледнах към нея. Смееше се тихо.

— Е, така де. — Наистина бях попрескочил това-онова. Някакъв принц действително се опитал да ни измами и наистина получил втора усмивка. Но отрядът сложил на престола нова династия — приятелски настроена и задължена, а след това се помотал наоколо още няколко години, преди тогавашният Капитан да пощръклее и отрядът да потегли на лов за съкровища.

— Нямаш ли угризения, че командваш банда наемни убийци? — попита ме тя.

— Понякога — признах аз, пъргаво прескачайки капана. — Но никога не сме лъгали работодателя си. — Е, поне не съвсем. — Рано или късно обаче всеки от тях се е опитвал да ни измами.

— Включително и моя милост?

— Един от подчинените ти те изпревари. Но все някога щяхме да станем по-малко нужни и щеше да започнеш да се оглеждаш за начин да ни прекараш, вместо почтено да ни платиш и да прекратиш договора.

— Затова те обичам, Знахар. Заради неотклонната ти вяра в човечеството.

— Абсолютно. Всеки милиграм от цинизма ми е подплатен с исторически прецедент — нацупих се аз.

— Наистина умееш да накараш една жена да се разтопи, знаеш ли?

— А? — Оборудван съм с цял арсенал от подобни ценни реплики.

— Дойдох тук с малоумната идея да те прелъстявам, но по някаква странна причина вече не съм в настроение.

Е, понякога човек просто прецаква нещата наистина грандиозно.

По някои части от стената на манастира имаше тясна пътека за наблюдения. Отидох до североизточния ъгъл, наведох се над ръба и се загледах към пътя, който бяхме изминали. На всеки няколкостотин години такива неща водят до някое ценно прозрение.

Проклетите гарвани бяха повече отвсякога. Може би около двадесет. Напсувах ги и мога да се закълна, че ми се подиграха. Когато ги замерих с парче мазилка, се разлетяха по посока на…

— Гоблин! — Подозирам, че стоеше навън, за да ме пази в случай, че ми дойдат самоубийствени пориви.

— Да?

— Намери Едноокия и Господарката и елате тук. Бързо. — Обърнах се и отново се загледах към това, което бе привлякло погледа ми.

Спря да се движи, но без съмнение си беше човешка фигура. Облечена в толкова черна роба, че да гледаш в нея беше като да зяпаш в материала, от който е изграден космосът. Под дясната си мишница носеше нещо с големината на кутия за шапка. Гарваните се завихриха около него. Бяха двадесет или тридесет на брой, в единоборство с останалите за правото да кацнат на раменете му. Намираше се на четвърт миля от мястото, където стоях, но почувствах погледа на невидимото му закачулено лице да ме удря като топлината на фурна.