Глен Кук - Сенчести игри

— Гарвани — промърморих.

— Моля?

— Където и да отидем, винаги има гарвани. Започнах да ги забелязвам през последните няколко месеца. Но наистина са навсякъде, където попаднем. И не мога да се отърся от чувството, че ни гледат.

Господарката ме погледна озадачено.

— Виж. Ей там, в акацията. Два гарвана, които просто крещят „лош късмет“.

Тя се обърна към дървото, после пак ме изгледа.

— Виждам само двойка гълъби.

— Но… — Един от гарваните полетя нагоре, размаха крила и се скри зад стената на манастира. — Това не беше…

— Знахар! — Едноокия тичаше през градината като разритваше по пътя си птици и катерички напук на всякакво спокойствие. — Хей! Знахар! Виж какво намерих! Копие на Аналите от времето, когато сме минали оттук на път за севера!

Прекрасно. Умореният старчески ум не може да намери подходящи думи. Вълнение? Със сигурност. Екстаз? Повярвайте, така е. Моментът беше зареден с почти сексуално напрежение. Умът ми се фокусира по начина, по който го прави, когато особено желана жена изведнъж започне да изглежда достъпна.

Няколко по-стари тома на Аналите бяха загубени или повредени през годините. Имаше и такива, които никога не съм виждал, нито пък се надявах.

— Къде? — Задъхвах се от вълнение.

— В библиотеката. Един от монасите реши, че може да те заинтересуват. Не си спомням да сме ги оставяли тук, когато вървяхме на север, но тогава не обръщах внимание на такива неща. Двамата с Тъпана бяхме твърде заети да гледаме дали не ни преследват.

— Може и да ме интересуват! — казах задъхано. — Възможно е.

Маниерите ми напълно ме изоставиха, а аз пък напълно изоставих Господарката без дори едно „Извини ме“.

А може би тази мания не е била толкова голяма, колкото се самонавивах. Почувствах се като пълен задник, когато осъзнах какво съм направил.

Четенето на копията изискваше отборна работа. Записани бяха на език, който вече никой освен монасите в храма не използваше. А те не говореха наречие, което аз да разбирам. Така че четецът ни превеждаше на езика на Едноокия, а той от своя страна предаваше думите на мен.

Това, което излизаше като краен резултат, беше адски интересно.

Имаха Книгата на Чо, унищожена петдесет години преди аз да се запиша в отряда и само частично възстановена. И Книгата на Те-Лар, само бегло споменавана в един от по-късните томове. Книгата на Скете, за която никога не бях чувал. И още половин дузина също толкова безценни. Но не и Книгата на Отряда. Нито Първа или Втора книга на Одрик. Легендарните първи три тома на Аналите, разкриващи истината за произхода ни — митове, за които се разказваше в по-късните книги. За тях се споменаваше в следващите томове, но никой не ги беше виждал след първия век на отряда.

Книгата на Те-Лар обяснява защо.

Имало е битка.

Във всяко обяснение винаги има битка.

Движение, сблъсък на оръжия. Още една запетайка в дългата история на Черния отряд.

Хората, които наели тогавашните ни братя, се разбягали при първоначалния шок от атаката на врага. Толкова бързо се разпръснали, че отрядът отначало дори не разбрал какво става. Едвам успели да се оттеглят до лагера. При обсадата защитата била пробита на няколко пъти. По време на един от тези пробиви въпросните три тома изчезнали. Архиварят и неговият ученик били убити, така че книгите не можели да бъдат възстановени по памет.

Е, както и да е. Аз имах предимство.

Намерените тук Анали проследяваха пътя ни почти до края на картите, които монасите притежаваха. До местата с надпис „Тук бродят дракони“. След век и половина по пътя към миналото. По времето, когато стигнехме до точката, от която Аналите започваха, се надявах да сме в центъра на карта, в чиито покрайнини се намира крайната ни цел.

Когато осъзнах на каква златна жилка съм попаднал, си набавих материали за писане и неначената тетрадка от Аналите. Можех да пиша със скоростта, с която монахът и Едноокия ми превеждаха.

Времето течеше. Друг монах донесе свещи. После нечия ръка се отпусна на рамото ми. Чух гласа на Господарката в ухото ми:

— Не искаш ли да си починеш малко? Бих могла да те замествам.

За около половин минута просто стоях неподвижно и се изчервявах все по-силно. И това след като практически я бях зарязал навън и цял ден не се сетих за нея.

— Разбирам те, спокойно — продължи простичко тя.

Може би, наистина. Беше чела различните Книги на Знахаря — или както може би ще ги запомнят поколенията — „Книги на Севера“, по няколко пъти.