Глен Кук - Тя е тъмата

Сега, как да проследя следващия й ход?

Смехът на гарваните ме обгърна. Сякаш нямаше значение, че знаех кой го прави. Звучеше като Ловеца на души по начина, по който беше описана в аналите на Знахаря. Хаотична сила, на която рядко й пукаше какво се случва, докато си играе.

Опитах да се да си спомня къде бяха точно сега онези анали. Може би си заслужава още един поглед към Ловеца на души. Или дори продължителна задушевна среща със Знахаря. Той познаваше Ловеца на души по-добре от всеки друг оцелял смъртен, включително собствената й сестра. Не вярвам, че Господарката не познава мисленето на сестра си. Може би не я интересува.

Вероятно виждах неща, които не бяха там. Какво знаех наистина, че си мисли Господарката? Не бях разменил с нея и сто думи през изминалите три години. Преди това нашите взаимоотношения бяха ограничени до информацията, предназначена за аналите.

Кискането на гарваните се превърна в налудничавия кикот на Ловеца на души. Един глас каза:

— Не си мисли, че след всичко това днес ми е до игри.

Голяма невидима ръка ме сграбчи и ме запрати в брулена от ветровете тъмнина. Завъртях се като подхвърлен орех, въпреки че това беше само сън.

Опитах да се контролирам по същия начин, както правех, когато бродех с призрака. Още веднъж успях да поема контрола. Усещането за въртене изчезна. Докато то отслабваше, чувството за място и време се завърна, заедно със способността да виждам. Гледката не ми се стори добра. Тя беше близка и неясна, както Хагоп описваше влошеното зрение при старостта. Но аз бях в джунгла. Дали я познавах? Беше джунгла. Бях виждал няколко и всичките доста си приличаха, като не можеш да видиш ясно на повече от двадесет крачки. Прекалено много буболечки. Приглушено пищене на хиляда птици. Двойка от тях попадаше в зрителното ми поле. Забелязах, че май ме виждаха доста добре. Аз бях причината за цялото това вълнение.

Завъртях се бързо. Със сигурност се намирах в джунгла. Където не липсваше вода. Гадно черно блато се намираше само на няколко пръста от мястото, където биха попаднали петите ми, ако ги имах.

Маймуните бягаха по клона над главата ми, стреснати от крясъците на птиците, но, очевидно, неспособни да ме видят. Поне не от такова разстояние. Една се приближи, жизнерадостно подскачайки на педя от гледната ми точка. Забеляза ме. Така се стресна, че се изпусна, изпищя от изненада и падна в черното блато, където започна да врещи от ужас.

Крокодилът почти я хвана. Почти. Тя изскочи от водата секунда преди челюстите да щракнат. Нищо не може да ви убеди по-добре да се махнете бързо от нечии остри зъби.

Усилията на крокодила обаче го издадоха на ловците на крокодили, които се материализираха миг по-късно, мятайки остри копия.

Животът е жесток.

Тези ловци на крокодил изглеждаха необичайно нервни. Чудеха се защо птиците бяха полудели. Питаха се защо маймуните изглеждаха обезумели, защо една падна в черното блато. Разбирах ги без проблем. Говореха на Нюен Бао, сякаш им беше роден език. Явно беше.

Намирах се някъде по делтата.

Слабо, неясно, зад дрезгавите птици можех да усетя забавлението на гарваните.

Нямах усещане за посока.

Нямаше го Пушека да ме отведе вкъщи.

Аз не просто сънувах. Имах контрол, но не знаех какво да правя с него… Нагоре. Нагоре беше винаги добре с Пушека. Колкото по-нависоко се издигаш, толкова повече земята наподобява невероятно подробна карта. Тогава само трябва да откриеш отличителен белег, който познаваш. Поех нагоре.

Намирах се в най-противната, най-неопитомена част от делтата. Целият свят се състоеше от черна вода, бръмбари и нагъсто скупчени дървета. Беше много близо до представата ми за ада.

Трябваше да се издигна отгоре, където се рееха ястребите, за да видя каквото и да е. Междувременно психичен мраз ме сгърчваше въображаемо; страхът ме глозгаше силно и дълбоко. Докато се издигах, за момент ме обзе увереност, че никога нямаше да открия какъв да е ориентир.

Слънцето беше отличителен белег. Ако имаш очи, за да го видиш.

Не можех да видя дори летящите пред него птици.

Така че не успях да намеря ориентир по логичния начин. Добре, тук май има зелено петно. Оказа се оризово поле. Започнах да се движа на зигзаг над него, завих пак и открих село, намерих пътеката, излизаща от него, и я последвах. Движех се с лудешка скорост. Обаче знаех, щеше да ми отнеме дълго време, за да се завърна там, откъдето започнах.

Проклета Ловец на души!

Дочух подигравателното грачене на гарваните.