Глен Кук - Тя е тъмата

— Какво стана с твоята рода?

Твърдоглаво копеле.

— Изчезнали са, устройва ли те? Не съм ги търсил. Може войниците да са ги пипнали. — Обаче се съмнявах.

Стареца кимна и се усмихна към Тай Дей.

— Ще ги пипна аз. Отиди да поспиш. Чака ни дълъг ден.

Разбрах, че по-добре да си отдъхна сега, понеже после може и да не се отвори възможност.

Тай Дей имаше вид, сякаш наистина искаше да разбира малко повече езици.

Оказах се прав. Височините представляваха ключа към прохода. Не беше нужно да си гений, за да го разбереш, нали?

Възобновената битка започна с дъжд от огнени кълба. За пръв път целият ни фронт обстрелваше възвишенията с бамбуковите цеви. Господарката проклинаше прахосването с пяна на уста.

Отново на Прабриндрах Драх се падна честта да щурмува пръв.

Беше трудно за вярване, но войниците на Могаба оцеляха след артилерийската подготовка и принцът срещна яростна, упорита съпротива. Сега сенчестите се биеха ожесточено, защото нямаха никакъв друг избор. Обиграността им си каза думата, както обикновено се случва в смъртоносни ситуации. Принцът натискаше усилено, но не стигна доникъде.

Могаба беше успял да създаде малък резерв почти само с въображение. Той ги пращаше тук и там, използвайки ум, дух и воля за собственото си спасение. Беше прокълнат. И това проклятие беше неговият луд господар.

Дългата сянка беше всичко друго, но не и гъвкав, когато собственият му задник бе в капан. Досега смисълът на съществуването му беше да защити прохода срещу Черния отряд. Сякаш светът щеше да свърши, ако преминехме Данда преш. Но когато огнените кълба започнаха да свистят около ушите му, оставяйки цвъртящи черни белези по кулата, той измъдри нова идея. Каза на Оплаквача:

— Приготви си килима. Генерале, призови Измамника Сингх, детето и петимата си най-ценни офицери — внезапно Дългата сянка изглеждаше напълно спокоен, изцяло рационален, в абсолютен контрол, като онзи върховен господар, когото всеки човек би предпочел.

Оплаквача се взира в него половин минута, преди да кимне. Малкият магьосник носеше своя собствена маска, но тя не скри неговото пренебрежение.

— Оттеглянето на този етап би било преждевременно — каза Могаба. Бях почти готов да призная, че мъжът е светец. Светец на злото, но въпреки това светец. Търпението му изглеждаше почти безкрайно. Дългата сянка беше по-лош от разглезено дете. Чудех се как е успял да стане толкова могъщ. — Положението може да бъде спасено, ако просто ми позволиш да го сторя.

— Ще правиш каквото ти наредя, генерале.

— Предполагам. Точно каквото върша от четири години. Което не ни донесе нищо. Най-добрата армия на това столетие беше сломена от човек, който само замисля стратегии, експлоатиращи егоизма, страховете и фантазиите на един магьосник, чието познание на материалните неща не се простира отвъд края на копието, което държи. Смятам, че той, между другото, е изумително добре запознат с недостатъците на характера ти.

Могаба стрелна Оплаквача с апатична усмивка. Параноята и подозрението не бяха характерни само за нашата армия. Както и разминаването наличните интереси.

Дългата сянка запелтечи, изхвърляйки слюнки.

Могаба не се отказа:

— Няма да събера моите командири. Нито ще изоставя позициите или войниците си само защото смелостта ти те е напуснала. Но ако искаш да бягаш, давай. Остави ни да се бием. Може да умрем в огньовете, запращани от жената Сенджак, но поне никой от хората ми няма да бъде повален в гръб.

Дългата сянка пръскаше слюнки. Беше на път да изпадне в дива ярост.

— Вземи се в ръце. Намери сили да бъдеш мъж и остави професионалистите да си свършат работата. Накарай войниците си да изгарят от желание да се бият за теб — Могаба обърна гръб на Господаря на сенчестите. — Вестоносец! — Той изпрати на хората си по височините съобщение, че не е удовлетворен от начина, по който вървят боевете.

Изстрелваните от високите шадари огнени кълба свистяха опасно близо до кулата на Могаба. Нараян и Дъщерята на нощта започнаха да се чувстват съвсем неуютно.

За момент си помислих, че Могаба ще осъществи своя план и ще даде воля на недоволството си. Но той разпръсна пратеници навсякъде със заповеди за удържане на позициите. А след няколко минути Дългата сянка наистина се успокои, вместо да вилнее в нечленоразделен гняв. От известно време той беше замислен. Опасявах се, че Могаба е успял и го е убедил в истината, че няма по-добър терен за битка с нас, нито по-храбри мъже, които да се сражават насреща ни, нито по-способен командир, който да ни смачка. Страхувах се, че неговият добре наточен инстинкт за самосъхранение е взел връх.