Глен Кук - Тя е тъмата

Войниците, които ги надзираваха, не бяха любезни. Стареца беше достатъчно умен, за да сформира трудовите екипи според религията, а после да им сложи за началници войници, които не споделят техните убеждения.

Някои детайли от плана на Знахаря бяха започнали да се проясняват, но нямаше как някой да успее да събере частите в едно цяло. Той не би допуснал цялата картина да излезе наяве и някой гений да я разгадае по нейните парчета.

Сега предизвикателството беше да запазим достатъчно дълго жив единствения човек, който знаеше плана, до… Ах, ти, Мъргън. Къде е доверието ти в Черния отряд?

То никога не е съществувало, освен като показност.

Ха. Тук беше Уилоу Лебеда, висок, рус и красив, полагащ по-големи усилия от мен да разбере. Интуицията можеше да му спечели точки пред Господарката. Но той мърмореше объркан пред своите спътници. Недалеч открих Господарката. Тя нехаеше за случващото се. Беше се съсредоточила върху работата. Заемаше позиция на върха на хълмче, което я издигаше над пушека. Взираше се в подстъпите, готова, ако другата страна пробва нещо.

Върнах Пушека в каруцата на Едноокия. Време за закуска.

— Дяволски дълго те нямаше, хлапе! — оплака се Едноокия. — Би трябвало да предприемаш по-кратки пътувания. Накрая ще вземеш да се изгубиш там, навън.

Всички продължаваха да ми го натякват. Това обаче явно не се случваше, така че собственият ми принос към тези страхове отпадаше.

— Случва ли се нещо интересно? — попитах.

— Тук се води война. Хайде, махай ми се от пътя. Дъртият пръдльо ми трябва, така че е мой ред. Ходи да се раздвижиш. Яж нещо. Направи му някаква супа, че да го нахраниш, когато приключа.

— Ти си го храни, когато свършиш, прилепски дъх. Това си е твоя работа.

— Наистина имаш проблем с общуването, хлапе.

— Дали ще опитаме нещо?

— Не. Извървяхме петстотин проклети мили посред проклетата зима, защото казват, че храсталакът тука е много готин за шишчета.

— Всички действат, сякаш са дрогирани.

— Може и да се окаже, че са. Не знам. Само така си мисля. Може и да греша. Разкарай се от пътя ми. Имам работа за вършене.

Димът беше ужасен. И ставаше още по-гъст близо до фронта. Няколко крачки — и имаше огромна разлика. След моя първи набег в онази посока, реших, че любопитството може да почака. Навъртах се около каруцата. Ядох, ядох и пак ядох. Употребих повечето от водата на Едноокия. Връщах си за начина, по който ме оскърбяваше.

Мислех си за Сахра. Знаех, че сега често ще се сещам за нея. Опасността си има начин да те накара да не спираш да мислиш за най-важните ти неща.

Близостта на Нараян Сингх също ме преследваше. Живият светец на Измамниците се намираше на по-малко от миля, стъквайки си свой собствен огън, докато Дъщерята на нощта гледаше сънено, добре увита срещу сутрешната хладнина и влага.

Пак започнах. По дяволите! Този кратък унес беше почти истински.

Не ме свърташе на място, докато чаках да се върна при Пушека. Исках да видя дали Сингх си правеше закуска. Трябваше да се откъсна от всички тези мисли за Сари.

Кога раните се превръщат в белези? Кога щеше да спре да ме боли толкова много, че да трябва да бягам?

Втренчих се в огъня и се опитах да прогоня мислите. Това беше като да почешеш краста. Колкото по-усилено се опитвах да мисля за нещо друго, толкова повече се фокусирах върху Сари. Накрая огънят изпълни целия ми хоризонт и сякаш виждах жена си от другата страна, разчорлена, красива и някак пребледняла, докато се отдаваше на обикновената работа да готви ориз. Сякаш се връщах през времето към миг, който бях преживял преди.

Изскимтях като давещо се куче и скочих на крака. Не отново! Бях надмогнал тези пропадания в миналото… нали?

Едноокия слезе с мъка от каруцата.

— Готово, хлапе. Имаш го, ако ти е нужен, но наистина му трябва почивка. Така или иначе нищо няма да се случи скоро.

— Какво изгаряме в тези огньове? Имам видения или нещо такова.

Едноокия засмука няколко галона въздух, задържа дъха си за известно време, после го издиша, разтърси глава, разочарован.

— Въобразяваш си разни неща.

— Не съм.

Не и аз. Но си струваше да се замисля за това. Огледах се наоколо, за да видя кой слушаше. Майка Гота готвеше на семейния огън, но нейното наречие на Защитника не беше достатъчно добро, за да разбере нещо. Тя се бе самоназначила като готвач на пълно работно време, което значеше, че дори с изискванията, налагани от пътешествията ми с Пушека, не ме застрашаваше опасността да стана тлъст. Все още влачеше личния си арсенал. Действаше, сякаш знаеше как да го използва в онези редки моменти, когато си правеше труда да практикува с Тай Дей и чичо Дой. Вече не ми говореше. Не аз бях причината за нейното присъствие тук. Представлявах неудобство и затруднение.