Глен Кук - Тя е тъмата

Истинското име на Господарката е било изречено по време на последния й сблъсък с нейния съпруг. Тя оцеля, но според мистичните правила, сега беше обикновен смъртен. С изгледи да бъде убита. Това, което я правеше интересна за хората от бившия й занаят, беше, че тя представляваше живо хранилище на злостно познание. Не беше загубила нищо от своите знания, само умението да ги използва.

Бях изненадан, че не е по-голяма мишена, отколкото изглеждаше досега.

Името й вече нямаше никаква власт над нея. Бивайки самата тя безсилна, очевидно Господарката не можеше да се възползва от истинските имена, които знаеше. Иначе щеше да се разправи с Оплаквача и сестра си преди много време. И нямаше да издаде тези имена дори на Едноокия и Гоблин. По-скоро би умряла.

Все пак магьосниците и чародеите са особен вид хора.

Тя все още имаше свои собствени тайни, това беше сигурно. Едноокия и Гоблин не бяха големи умници, но някои неща им се отдаваха.

От подслушаните разговори знаех, че Дългата сянка беше съгласен да се раздели с три-четири палеца, за да сложи ръка върху знанията на Господарката.

Смешно. Винаги, когато той изпращаше Оплаквача, за да я плени, схемата на машинацията някак си не се увенчаваше с успех. Почти човек да си помисли, че Оплаквача не иска неговия старши партньор да стане още по-могъщ.

Един ден ще трябва да накарам Господарката да обясни цялата мистерия с истинските имена по начин, дето дори глупак като мен да успее да разбере. Дори може да я навия да разкаже за цялата работа около магията, така че онези от вас, които изследват тези анали, да имат поне бегла идея какво се случва.

Познанието не ще ни попречи да напълним гащите, когато се натресем на магия, но все пак би било хубаво да имаме понятие какво има зад всичките смъртоносни светлини.

Всички войници на сенчестите бяха по места. Те сънливо гризяха полевите порциони, работейки усилено по онова, което умееха най-добре. Докато всички чакахме, се навъртах около тези, които говореха понятни за мен езици. Философите сред тях изследваха интелекта и характера на генералите, подредили войниците си във формации и накарали ги да чакат в готовност, когато нищо нямаше да се случи. Нищо. Омразните Тал бяха твърде уморени, за да направят каквото и да било. Бяха прекарали цялата проклета нощ в движение.

„Тал“ беше нещо като игра на думи. Макар и съкратено за талианци, думата означаваше и „лайно“ на диалектите Сангел, всеобщи на юг от Данда преш.

Почувствах се така, сякаш бях служил заедно с тези хора. Те говореха моя език.

Могаба си беше изградил гигантска наблюдателна кула на безопасно разстояние зад фронта. Беше дървена. Помислих си, че много скоро тя ще му се стори доста неудобна. Дългата сянка и Оплаквача щяха да се присъединят към него горе. Атмосферата не беше празнична, но и твърде далеч от мрачна. Никой не бе обезпокоен от нас.

Дългата сянка се канеше да става оптимист. Тази битка беше кулминацията на всичките му планове. Когато приключеше, нищо не би могло да му попречи да стане господар на света. С изключение, може би, на неколцината съюзници, които не споделяха напълно неговите амбиции.

Бях засегнат. Подобен човек трябва да бъде вземан насериозно. Всичките хора на Могаба — от върха до дъното, вярваха, че са непобедими.

Във войнишкия бизнес често сте онова, което си мислите, че сте.

Увереността води до победа.

Оплаквача не изпищя нито веднъж, докато наблюдавах. Дългата сянка не направи нито една гневна сцена.

Безпокояха се, разбира се, за Господарката, но човек би си помислил, че трябва да са по-притеснени.

Издигащото се слънце започна да стопява мъглата навсякъде, освен около нашия лагер. Вятърът беше лекичък бриз, повяващ от фланга на Господарката. Там пушеха огньове, които прикриваха лагера. Сенчестите можеха да видят само лагерните придружители, които бяха добре запасени да подхранват огньовете, и четирите дървени кули, издигащи се над дима и мъглата. Те бяха сглобени от купища части, докарани с баржи по река Нагир с много усилия и изобилие от добрите стари псувни.

Не разбирах. Какво ставаше тук? Нямаше да катерим никакви крепостни стени.

Познавайки Знахаря, проектът вероятно целеше да накара Могаба да се чуди какво става.

Потопих Пушека в дима. Дейността вътре не беше онова, което очаквах. Войниците спяха. Лагерните придружители бяха тези, които будуваха и щъкаха наоколо. Те подхраниха огньовете, монтираха кулите, утъпкваха по земята пътеки, водещи към позициите на Могаба, проклинайки мига, в който бе роден Знахаря. Не бяха тръгнали с армията, за да работят.