Ник Перумов - Черното копие и сянката на Властелина

Торин също пътуваше намръщен и загрижен, но през повечето време мълчеше и не издаваше потискащите го мисли. Само Дребосъка беше весел и бодър. Без да си задава непосилни въпроси, той леко и без спорове пое отговорност за голяма част от грижите по пътя. Така минаваха дните и те все тъй не срещаха жива душа. Падна и се разтопи първият сняг, зимата настъпваше все по-близо и по-близо. Все по-често чумерещият вежди Торин загрижено гледаше постепенно приближаващите се върхове на Мъгливите планини, мърмореше си нещо под носа и подканваше приятелите си.

- Трябва да успеем да прехвърлим планините, преди снегът окончателно да затвори прохода! — обясни той тревогата си.

Бавно се нижеха еднообразни, приличащи си дни. Обкръжаващата ги местност лека-полека се променяше, пронизаните от скалисти копия гори отстъпваха място на предпланините. Някъде далеч на юг остана гайнственият Ривендейл. Фолко би дал много да можеха да се отбият и да надникнат там, но нямаха време. Освен това един ден се натъкнаха на следи от нечий стар лагер и се наложи да дежурят през нощта.

Но целия десетдневен път от границата на Ангмар до началото на планинската пътека, водеща през Мъгливите планини, те изминаха без всякакви произшествия.

Пътеката ги изведе в тясно дефиле, притиснато от непристъпни голи канари, и започна да се катери нагоре. Изчезнаха дърветата, храстите, тревата - наоколо имаше само камъни и сняг. Въпреки че предвидливият Дребосък беше взел със себе си гориво, налагаше се да пестят дървата и нощем пътниците жестоко страдаха от студа. Скоро нощуването на открито, дори в тяхната сигурна и почти непромокаема палатка, стана невъзможно, и през една от вечерите Дребосъка, тракайки със зъби, предложи да се настанят в някаква пещера, за да се скрият от пронизващия леден вятър. Торин със съмнение поклати глава, на хобита също му призля. Някъде в тези планини много отдавна са живели орките, тук са били техните главни укрепления. Кой знае, не е ли останал тук някой от този опасен народ? Освен това на хобита не му излизаше от главата описаната от Билбо история за това как отрядът на Пазителите бе попаднал в ръцете на планинските орки, безгрижно настанявайки се за нощуване в прекрасна, суха и като че ли необитаема пещера.

Навели глави и загърнати в наметалата, те бавно се влачеха по тясното дефиле, водейки на повод опъващите се понита. Хобитът си бе омотал цялото лице, оставяйки само тесен процеп за очите - толкова жесток и студен беше духащият срещу тях вятър.

Привечер пътеката изведе приятелите на съвсем открито място, където вятърът бе толкова силен, че никак не им се удаваше да разпънат палатката, Фолко, увлечен от своето неясно усещане за непознатото, станало смътно (както по-рано), неспокойно, но с увереност започна да броди по околните скали.

Скоро пръстите му напипаха заснежена пукнатина между две каменни гънки. След като разхвърля тънката бяла покривка, Фолко видя черната дълбочина на тясна пролука, водеща някъде в тъмнината, и повика приятелите си.

Не беше лесно да завлекат изплашените понита в тъмната пещера, но справяйки се някак си, те накладо- ха малък огън и започнаха да се оглеждат. Пещерата се оказа удобна и суха, в нея дори не беше навяло сняг.

Изострената интуиция водеше хобита по следите на необикновеното, както прясната следа на горско животно води след себе си ловното куче. След като се повъртя из пещерата, хобитът спря до грамаден, изпъкнал от стената камък. На пръв поглед той по нищо не се отличаваше от останалите, и все пак, нещо в него не беше наред. Джуджетата също поровиха около камъка, но не откриха нищо.

Смръкваше се. Едва-едва тлееше догарящият огън. Дребосъка и Торин, затоплили се, бързо заспаха, а хобитът остана да пази. Под ръката му имаше насмолено въже, лъкът и стрелите бяха приготвени. Тишината се нарушаваше само от виенето на вятъра отвън и отмереното сумтене на джуджетата. Изведнъж Фолко почувства поглед.

Нечий невидим взор втренчено се вглеждаше в тъмнината, стараейки се да разбере кой или какво се намира сега пред него. Усещайки напрегнатото и враждебно внимание, хобитът едвам не подскочи, но обузда страха си, дори напротив - облегна се и се прозя широко. Паметта неволно възкреси отдавнашната му среща с гърбавия в покрайнините на Старата гора, но сега той не само чувстваше този поглед, но можеше и да каже точно откъде го гледат, както и че гледащият засега е сам: „Очите му не са по-лоши от тези на котка - му мина през ума. - Как би могъл да различи иещо в такава тъмнина?" Всеки мускул на тялото му се напрегна, пръстите му стиснаха дръжката на метателния нож; Фолко чакаше. Той се боеше да събуди джуджетата, за да не подплаши този, който ги гледаше. Хобитът се надяваше, че наблюдаващият го ще се излъже от сънливия вид на злощастния пазач и ще се опита да нападне.