Ник Перумов - Черното копие и сянката на Властелина

При тези думи от Фолко се изтръгна горчива въздишка. Със същите слова напътства мъдрият Елронд тръгващите от Ривендейл Пазители, но колко кухо и подигравателно звучаха те сега! Тогава хобитите тръгваха, отнасяйки със себе си Съдбата на Средната земя, след Великия съвет, получили от мъдреците на Светлите сили указания и наставления, както и мъдростта на най-могъщия от тези мъдреци - Гандалф Сивия - която ги съпътстваше почти винаги. А сега вместо могъщия Арагорн, син на Араторн, потомъка на Исилдур, беше бъдещият Велик крал - стар, уморен от живота арнорец, обикновен воин, роден от простосмъртна жена. Вместо задружната четворка - един хобит, макар и пораснал, с ризница от чист митрил, джуджетата... те, наистина, са две - но в бройката ли е въпросът? Преди триста години съдбата на отряда на Пазителите с трепет следяха всички Посветени, но ако сега загинат те с Торин и Дребосъка, сълза ще пролее може би единствено старият Рогволд...

Студен порив на вятъра нахлу под наметалата им и хобитът, като гледаше с униние към покритите със снежни шапки планини, отново усети в себе си вече познатото раздвоение - една част от него, там, където живееха преданията за доблестта и честта на неговите предци, му говореше сурово: „Не се самозалъгвай; войната няма да свърши скоро и дали ще доживееш до нейния край?", а друга, запазила неунищожени от всякакви странствания и лишения спомени за гореща супа, златисто печено месо и ароматен пудинг, постоянно се опитваше да намери повод, за да избегне по някакъв начин работата и опасностите. Ето и сега тази му половина зададе на Рогволд нерешителен, почти безнадежден въпрос, още повече и нелеп, защото пет минути по-рано самият той твърдеше нещо съвсем друго:

- Защо си толкова сигурен, че Олмер пак ще се появи?

- Аз? Да съм сигурен? - Рогволд се подсмихна. - Не съм сигурен в нишо. Разбира се, най-добре би било той да загине някъде в Прируние...Това може да се случи, нали? Но все пак трябва да се готвим за най-лошото - че той ще се върне и силите му ще нараснат многократно.

Настана мълчание. Торин мръщеше вежди, Фолко омърлушено човъркаше във въглените на изгасващия огън и само Дребосъка гледаше спокойно и без страх, като че ли бъдещето не го плашеше никак. Тягостната тишина пръв отново наруши арнорецът. Рогволд заговори за пътя към прохода, за този през долината на Андуин, посочваше знаци, удобни места за лагеруване. След силно побутване отстрани хобитът се сепна и започна да записва.

фигурата на Рогволд, застинал с вдигната в прощален поздрав ръка, се скри зад обгърналите пътниците мрачни, вековни ели. Фолко избърса с ръкав неочаквано появилите се сълзи. Стотникът повече не се опита да го задържи, но в погледа му хобитът прочете неизречената убеденост, че тази тяхна среща е последна и че те се разделят завинаги, Фолко с всички сили се стараеше да убеди самия себе си, че няма да стане така, всичко ще свърши добре, но разбираше, че това са само празни думи. Уговориха се с Рогволд да му пратят вест, когато стигнат Езерния град; старият стотник, на свой ред, обеща да напише и да прати писмо в Еребор с кралската поща. Хобитът записа мената на сигурни хора в Есгарот, в Дейл, в самия Минас-Тирит - защото кой знае накъде ще го отв далечният път? Стотникът обеща колкото се мо по-бързо да извести своите приятели в Гондор, за може, ако се наложи, тревожните вести от тримата пътници да не ги изненадат. Рогволд не забрави да спомене и загадъчната къща в Ануминас, където хобитът се натъкна на Поклонници на Могилните ридове, обещавайки да не сваля очи от нея. И когато доста се отдалечиха, хобитът изведнъж се сети, че забрави да предупреди стотника да наблюдава антикварното магазинче на Архар, но беше вече късно.

Глухият горски път криволичеше между диви скали, обрасли с мъх, промъквайки се през древни, непроходими борове. Тримата приятели бавно, но упорито се придвижваха на югоизток, през мрачния каменен хаос на Етенмор към Мъгливите планини. Сурови северни гори, заклещени от планински клисури, напълно, както им се струваше, скриха тяхната следа и те се бояха само от дивите зверове. В душата на хобита беше тревожно и тягостно. Новият път не донесе обичайното облекчение от товара на оставащите зад тях грижи, напротив - тежките мисли и въпроси без отговори не го напускаха нито за миг. Той си спомняше думите на Радагаст, казани от магьосника преди раздялата: „Не знам, откъде у Олмер от Дейл такава сила? Не мога да кажа, само чувствам... има я. Вие и сами си спомняте. Трябва да се разбере какво представлява тя! Но... на Гандалф Сивия му трябваха няколко десетки години, за да разбере що за пръстен е попаднал в ръцете на Билбо Бегинс, а Сивия беше тогава на върха на своето могъщество... Вглеждайки се напред, хобитът не можеше да види тяхната цел. Лесно е да се каже - убийте Олмер! А ако не го намерят? Той все пак не е Съдбоносната планина - тя поне не можеше да се движи... А да се разбере кой изобщо е Олмер и как е събирал своята армия, как е трупал сила, и от какво естество е тя — тук трябва да се хване на работа целият Светъл съвет, а той не съществуваше вече триста години!