Ник Перумов - Черното копие и сянката на Властелина

Неочаквано подозрителният камък от другата страна на пещерата започна безшумно да се отмества настрани; през процепа нахлу светлината на многобройни факли, а след още един миг върху тях мълчаливо се нахвърлиха грамадни, широкоплещести орки с къси и дебели прави мечове. Първият рухна с ножа на хобита в гърлото си и останалите се забавиха за миг, но и този миг бе достатъчен на джуджетата, за да скочат на крака. Приятелите спяха, без да свалят доспехите си и успяха да посрещнат врага, заставайки с гръб един към друг. Кървавият отблясък на факлите падна върху оголеното от джуджетата оръжие.

Но орките не тръгнаха напред презглава. Преди всичко те отрязаха изхода на пещерата и започнаха бавно да обкръжават приятелите от всички страни, като че ли давайки им време да осъзнаят силата им. Зад мечоносците Фолко забеляза орки с лъкове и едва те се появиха и опънаха тетивите, от вражеската тълпа се разнесе властна заповед:

- Свалете оръжието! Предайте се!

- А нещо друго не искаш ли?! - отчаяно изкрещя Торин, избухвайки в поток от най-черни проклятия на своя език.

На Фолко му се парализираха ръцете от страх - чак сега той изведнъж разбра, че това е краят, че са обкръжени и няма как да се отбраняват.

- Почакай, уважаеми! - изведнъж меко и разсъдливо заговори Дребосъка, безстрашно пристъпвайки напред, като небрежно отмести слисания Торин. - Откъде-накъде изведнъж да сваляме оръжието? Тежестта му като че ли още не ме е уморила.

- Ти какво, не виждаш ли? - с подигравка отговори невидимият предводител. - Мислиш, че ще изтъ- пяваме хубавите си мечове? Имам достатъчно стрелци, за да стърчат от теб толкова стрели, колкото косъма има в брадата на вашия Дурин! Така че хвърляй желязото и не приказвай много-много!

- А не може ли да видим с кого имаме честта да беседваме? - кротко се осведоми Дребосъка. - Неудобно е, някак си, говориш, а лице не виждаш...

Разнесе се груб смях, редиците на орките се разтвориха и напред излезе водачът им, облечен в стигаща до коленете ризница, с плосък шлем на главата и дълъг двуостър меч, който рязко се отличаваше от оръжията на неговите събратя, факлите осветиха доста правилното му за орк лице и хобитът разбра, че пред него е един от Сарумановите урук-хаи.

- Вместо да се кълцаме един друг, по-добре да поговорим, а?! - доста мирно предложи той, учудвайки хобита с това предложение.

Дори да бе изненадан, на Торин не му мигна окото. Гласът му, както винаги хрипкав в минути на опасност, беше твърд.

- Няма за какво да говорим! - джуджето се изправи гордо, държейки секирата си; лицето му бе скрито под спуснатото забрало, а върху полираната стомана танцуваха пурпурните отблясъци на факлите.

Оркът присви очи, а ръката му, в черна бойна ръкавица, лежеше върху дръжката на меча.

-Ние можем да ви принудим, но защо да го правим? - беззлобно, както преди малко, каза той. - Искаме да разберем нещо от вас. Почтените джуджета нямат изход. Така че защо не поговорим за това-оно- ва и после да се разотидем спокойно?

В тълпата от стоящи зад гърба на предводителя орки серазнесе силен ропот; заскърца оръжие.

-Тихо! - викна на своите водачът. - Няма какво да делим - поне засега! - продължи властно той, обръщайки се към джуджетата и хобита. - Още веднъж ви питам: ще говорите ли?

Странно чувство обхвана хобита. Свирепата и безразсъдна омраза, препълваща Торин, започна да обхваща и обикновено спокойния Дребосък; тя бе парализирала и волята на хобита, на когото не стигнаха силите да удържи приятеля си, когато той хвърли в лицата на орките най-черните оскърбления, способно на които беше способно само джудже, чийто предци са се сражавали с орките от четири хиляди години.

В отговор проехтя необузданият рев на разярените врагове. Преди водачът да успее да спре своите, звъннаха няколко отпуснати тетиви и стрелите изсякоха светкавични искри по ризниците от митрил на тримата приятели, безсилно отскачайки от тях и падайки на пода. Стремително се издигна и падна секирата на Торин. С не по-малка бързина и ловкост насреща му се изнесе мечът на предводителя на орките. Желязото звучно се удари в желязо, противниците нанесоха удар и се разделиха, но хобитът успя да забележи дълбоката щърбавина върху меча на орка, оставена от изкованата в Огнището на Дурин секира на джуджето.

Отново изсвистяха стрелите, пуснати в безнадеждни опити да поразят Торин. Секирата му сега зловещо свиреше, разсичайки въздуха; оръжието се въртеше около джуджето с такава бързина, че хобитът можеше да различи само бързите проблясъци на аления огън, пламващи понякога върху стоманата.