Ник Перумов - Черното копие и сянката на Властелина

За свое учудване хобитът се убеди, че тукашните дървосекачи, въглищари и дърводелци много повече ги беше грижа за работите на някакви непонятни равнинни племена от Прирунието, отколкото за новините от Обединеното кралство. Така, между другото, като за нещо съвсем незначително, се споменаваше за войната между Арнор и Ангмар, за похода на Наместника на север. Всички бяха единодушни, че, слава на Дъба, войната не стигна до нас. С кого и за какво воюваше Арнор, почти никой не се интересуваше.

Вестите от юг, от Минас Тирит, бяха повече, но само във връзка с грижите на Крайезерното кралство, което беше васал на могъщата Южна корона. Новините от устието на Андуин бяха, в общи линии, утешителни за хобита - по границите на Гондор всичко е спокойно, търговията с Харад върви както винаги, пиратите разбойничат по крайбрежието (но не често), с флота на Пеларгир шега не бива. За Краля се споменаваше малко, но винаги с уважение и лек страх, Фолко се учуди на друго - всяка новина от Гондор се оценяваше едностранчиво - ще се вдигнат или ще паднат цените на дървения материал, трупите, дъските, дървените въглища, брезовата кора и така нататък; а в същото време и най-дребните промени в управлението на прирунските племена се обсъждаха с такава жар, като че ли от това зависеше съдбата им. Хобитът недоумяваше - номадите не могат да стигнат дотук, на пътя им е Есгарот и Крайезерното кралство, тези горски жители няма защо да се страхуват от Равнината.

Разпитвайки, понапивайки, а някъде и подслушвайки, хобитът съумя да научи много интересни неща за самата държава на Стрелците, а между другото и това, че граничните части неочаквано са вдигнати на крака и се изтеглят към северната граница. След като чу това вече от трети търговец, той можеше само, заедно с Торин, да скърца със зъби от безсилна ярост - няма що, много ги бива тези потомци на Бард, щом в кралството им всеки гаден търговец е осведомен за придвижването на армиите! И дума да не става за изненада! В Дейл Олмер не може да няма привърженици - това е родината му и вестта със сигурност ще си намери път, заобикаляйки граничните постове.

-Хмм, да, приятно местенце! - свивайки се, промърмори Дребосъка. Той огледа унилите, лишени от зеленина скали и заснежените хълмове; в падините се виждаха голите, заплетени корони на растящите нарядко дървета. Върху последната канара, на самия й връх, се извисяваше открита за всички ветрове наблюдателна кула с островърх покрив. Разбира се, тя беше далеч от суровата и мощна красота, изяществото и строгата съразмерност на тези, които пазеха Ануминас, да не говорим за Ортанк, но бе построена добросъвестно - ниска, заоблена, тя като че ли се беше враснала в дивия камък. Към нея водеше едва забележима камениста пътека, а малко по-настрани, в ниското, се бяха струпали някакви ниски дървени постройки - очевидно конюшните и складовете на стражата.

-Оттам би трябвало да се вижда надалече - забеляза Торин, като посочи с кимване към кулата. - Качваме ли се?

-За какво? - учуди се хобитът. - Искаш да помолиш да те пуснат да нощуваш? А как ще им се представиш? Как ще обясниш появата си?

-Няма да мръзнем на този вятър, я! - озъби се кисело Торин. - Трябва да се постараем да им обясним кои сме. По този начин ще се окажем на много удобно място - за наблюдение на прохода по-хубаво не можеш и да измислиш. Ще се настаним и спокойно ще чакаме.

-А ако той опита да се промъкне през това място през нощта и освен това двайсетина мили по на изток? - не се успокояваше хобитът.

-Тогава сутринта ще видим следите му! - възрази Торин.

-Е, да, ако имаш очи на елф... - с невинен вид кимна хобитът. - Или имаш намерение да тичаш на- сам-натам от Сивите планини до Железните хълмове и обратно?

Торин обидено се нацупи, но бързо съобрази.

-Все едно, при стражите ще можем да прекараме нощта и да си починем. Хайде да се качим!

-Не ми харесва това! - решително заяви Фолко.

Но сега върху него едновременно се нахвърлиха и

Торин, и Дребосъка, заявявайки, че категорично отказват да нощуват на този вятър и студ, и на него му се наложи да се подчини.

Утъпканата пътека, виеща се сред стърчащите от снега остри камъни, водеше нагоре. Те се изкачиха вече до половината, когато на хобита му призля. Отново, както и в клисурата на орките, го обхвана инстинктивен страх - не парализиращ, отнемащ силите, както му се беше случвало в миналото - не, но в тишината на приготвилия се да се отбранява град като че ли гръмна пробуждащ спящите тревожен камбанен звън.