Ник Перумов - Черното копие и сянката на Властелина

Джуджетата застинаха едно срещу друго, разменяйки си светкавични погледи. Накрая Торин въздъхна, плю и започна да сваля чувалите от понитата.

-Така да бъде, ще останем... Но ще пазите вие двамата! Ясно ли е? А аз ще спя!

През ясния мразовит ден те излязоха от пещерата. Бялата недокосната пелена на падналия през нощта сняг беше покрила камъните, не се виждаше нито една следа. Потраквайки със зъби, тъй като вятърът нямаше намерение да утихва, те продължиха пътя си.

Отмина една седмица на тежък, отнемащ всички сили труд. Пътеката вървеше надолу, те преминаха прохода, но всяка крачка струваше същите усилия, колкото и една лига. Свършиха дървата, наложи се по някакъв начин да строят снежни колиби, за което се губеше много време.Те вече не вървяха, а се влачеха. Без джуджетата хобитът отдавна щеше да загине; и сега, поклащайки се на гърба на понито, където едва ли не насила го бяха качили Торин и Дребосъка, той можеше само да се учудва на необикновената им издръжливост. Те се тътреха мълчаливо, ожесточено и упорито, пробивайки с гърди пътя през снежните преспи. Никой не ги преследваше и хобитът със своето изострено чувство за опасност беше абсолютно сигурен - около тях сега няма врагове.

Мислите му неволно се връщаха към срещата с орките и той не можеше да не се учудва - колко надалеч все пак е гледал Саруман! Изглежда, не е бил толкова прав, щом неговите творения, след като бяха получили поне относителна свобода на волята, се бяха отвърнали от стихията на безсмислените и безкрайни убийства, тръгвайки по пътя на самоосъзнаването - като за начало поне на собствения произход и предназначение. Да, те си оставаха още до голяма степен орки, но все пак... Не напразно толкова ги ненавиждаха истинските мордорски орки...

Въпреки всички трудности, те все пак се придвижваха напред, и ето че настъпи денят, когато пред погледите им се откри простиращата се далеч на изток необятна Крайречна равнина, сега цялата бяла, сияеща със снежните си покривки и лекия дим на многобройните, разхвърляни тук и там села. Пътят през планините свърши...

Не вярващ на очите си, хобитът отметна кожената качулка от запотеното си чело. Да, знаците не излъгаха, приятелите стояха близо до най-източния край на Сивите планини, край последното им разклонение. В обгърнатата от снежен дим далечина още се простираха някакви хълмове и вериги, но плътните стени на сивите непреодолими скали свършваха. Изглеждащият безкраен път, покрай разпрострелия се на стотици лиги хребет, най-сетне завърши.

Те мълчаливо гледаха към оглозгания от вятъра ръб на последната канара, без да имат сили да изговорят дори и дума. Двумесечният път, студът и виелиците, случайните нощувки на местата, където ги застигаше тъмнината - всичко това беше зад гърба им; сега те можеха най-после да спрат и да си поемат дъх.

Над тях надвисна яркосиният небесен купол; мартенското слънце сияеше с пълна сила, наоколо се разстилаше безкрайна равнина, а далеч на югозапад едва се виждаше конусът на Самотната планина. По тези места иззад края на хребета изскачаше тесен път, водещ към Езерния град; през отминалите години го използваха малобройните жители на северните склонове на Сивите планини. Някъде по най-източния хоризонт, като черна черта се виждаха Железните хълмове - и точно в този коридор, широк почти сто мили, им предстоеше да чакат отрядите на Олмер, с не по-малко упорство пробиващи си път насам от другата страна на планината. Че това е така, знаеха от джуджетата - роднини на Дребосъка, при които се отбиха, правейки кратка почивка до южните врати на кралството на потомците на Дурин в Сивите планини. Патрулите на джуджетата отдавна бяха забелязали движението на измъчените отряди на Олмер. По думите на събеседниците на Дребосъка излизаше, че приятелите изпреварват останките на ангмарските войски горе-долу с три-четири дни. Джуджетата и Фолко въздъхнаха с облекчение. Торин отвори дума за това, че могат да минат под планините и да пресрещнат Олмер при Северните врати, но Дребосъка отрицателно поклати с глава - пътят през цялото кралство щеше да отнеме най-малко една седмица. Оставаше им само, без да жалят нито себе си, нито понитата, с всички сили да бързат към източния край на планините, както и бе замислено от самото начало. По добре утъпканите зимни пътища, прокарани от Беорнингите в някога пустинните, а сега гъсто заселени земи между Сивите планини и границата на Зелените гори, те вървяха бързо, съкращавайки колкото беше възможно нощувките и почивките през деня. Пътят отнемаше почти всички сили, но те жадно ловяха всеки, дори най-невероятен, слух, с които много често се пълнеха през онази зима крайпътните кръчми.