Мартин Колев - Софийски магьосници

Внезапна суматоха в трамвая прекъсна мислите му. Свилен обърна глава и видя, че пътниците бяха наобиколили момче със смешна черна пелерина и брезова пръчка в едната ръка. В другата му се беше свил риж плъх. Момчето замахна с пръчката, предизвиквайки одобрителни подвиквания от зяпачите. Сетне изрецитира с театрален тон:

— Абра-кадабра, сим-салабим! Фокуси-бокуси… гръм яко дим!

От върха на пръчката наистина изпуфтя кълбо сив дим. Момчето триумфално вдигна ръка.

— Вижте — извика една старица, стиснала от напрежение чантата си с все сила. — Хамстерът лети!

И наистина над ръката на момчето рижият гризач бавно се олюля във въздуха. Не изглеждаше никак развълнуван от чудото на полета си, само примигваше с очички и дъвчеше нещо.

Тази сценка разсея Свилен от мрачните му мисли. Дали момчето беше магьосник, или просто илюзионист? Клонеше към второто, защото истински магьосник не би ползвал заклинания за излишни спец-ефекти и летящи гризачи. „Освен ако не е… самоук?“, помисли Свилен и огледа момчето.

То слушаше хвалбите на пътниците, докато се кланяше със свита зад гърба ръка. Навярно имитираше известните фокусници от екрана, от които беше понаучило и други трикове. Носеше очила с кръгли рамки и рошавата му черна коса се нуждаеше отчаяно от подстрижка. То отметна с небрежен жест един кичур, а на челото му се открои белег във форма на светкавица. Тук вече зрителите изпаднаха в захлас и взеха да ръкопляскат с все сила.

— Браво — крещеше развълнуваната бабичка. — Още!

Свилен въздъхна възмутено. Този ползваше всички трикове, за които се беше сетил. Но магията не се случваше само пред лицата на зрителите. Докато те хвалеха момчето и настояваха да разкрие тайните си, зад гърба им започна истинското шоу. Пред невярващия поглед на Свилен джобове на якета и чанти тихомълком взеха да се разкопчават. Дузина портмонета, сякаш водени от мелодията на вълшебна флейта, напуснаха отворилите се джобчета и полетяха нагоре.

„Малък наглец“, каза си Свилен и скочи от седалката. Фокусът с хамстера бе послужил само да отвлече вниманието на жертвите му — момчето продължаваше да прави заклинание зад гърба си. Свилен си проби път през скупчилите се хора и хвана здраво момчето за лакътя. Трамваят почна да намалява ход със скрибуцане.

— Ето че дойде и нашата спирка — каза ведро Свилен и задърпа момчето към вратата.

— Какво? Пусни ме! — запротестира то.

Магьосникът се наведе към ухото му и прошепна:

— Стига врели-некипели, долу всички полетели.

Момчето впи озадачен поглед в Свилен. В същия момент се случиха няколко неща: трамваят спря, вратите му се отвориха, а дузина портмонета драматично се стовариха на пода. Свилен ловко улови хамстера, който с писукане се приземи в шепата му.

— Какво става тук? — извика някакъв мъж, щом един портфейл му падна на крака.

— Това не са фокуси — разсъждаваше старицата, докато ровичкаше из дамската си чанта. — Това е кражба!

— Крадец — развикаха се всички. — Дръжте го!

Някои от пътниците се втурнаха да събират портфейли от калния под, а други се заблъскаха безцелно в хаоса. Свилен знаеше, че е въпрос на секунди някой да тръгне след тях. Никак не му се искаше да играе ролята на спасител, особено в тази проклета вторнична вечер.

— Бързо.

Скочи през вратата на трамвая, все тъй стиснал хамстера с една ръка и момчето с другата. То нададе недоволен вик, но все пак побягна след него.

— Полиция — крещеше възрастната жена, която се беше вживяла в ролята си. — Дръжте ги, крадци!

— Насам — каза Свилен задъхано.

Той дръпна момчето към съседната улица. Наум отбеляза, че в мига, щом помогнеш на някого, вече си му съучастник. Отдавна опитваше да откаже този вреден навик, но сега не ставаше въпрос само за момчето. Безразборната употреба на заклинания вредеше на цялата територия.

— Настигат ни — каза момчето.

В гласа му се прокрадна колебание дали това е по-лошият вариант, когато бягаш в неясна посока с непознат.

Свилен чу някъде зад гърба си мъжки глас, последван от тежки стъпки:

— Ето ги, след тях!

— Тук някъде беше — промърмори той и повлече момчето към следващата пряка.

Редутските улици си приличаха, но като че беше нацелил правилната. Беше тясна, от едната ѝ страна се редуваха стари къщи, а от другата — грозни недовършени строежи. „Отдавна не се е налагало да бягам от преследвачи“, помисли Свилен, докато се оглеждаше. Чак дробовете му се обаждаха.