Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

В съня си отново вървях из четвъртото ниво и там открих един приятел с окървавени челюсти. Той ме заговори.

На следващата сутрин отново обслужвах затворниците и откраднах храна, за да я занеса на звяра, макар че се надявах да е мъртъв. Трискъл вдигна муцуната си и като че ли ми се ухили. Устата му беше толкова голяма, че когато я разтвори, главата му сякаш се разполови. Все още беше твърде слаб, за да се изправи. Нахраних го и тъкмо се канех да си тръгна, когато мисълта за окаяното му състояние просто ме закова на място. Той зависеше изцяло от мен. От мен! Някога го бяха ценили, дресьорите му го бяха подготвяли както се подготвя атлет за състезание. Трискъл сигурно бе вървял гордо, с гърди, широки колкото човешки, стъпил непоклатимо върху могъщите си предни лапи. Сега от живота му бе останала само една жалка, призрачна искрица. Изтеклата от раните му кръв беше отмила дори самото му име.

Преди бях ходил до Мечата кула в свободното си време и бях завързал нещо като приятелство с дресьорите. Те са обединени в своя собствена гилдия и макар тя да е по-малко значима от нашето братство, познанията на нейните членове са далеч по-необичайни. Техните най-съкровени традиции и знания, които естествено опознах най-бегло, просто ме изумяваха. За да се издигне до ранга на учител, всеки кандидат трябва да остане в заключена клетка с кървящ бик. В определен момент от живота си всеки брат от братството се „жени“ за лъвица или мечка, след което отбягва жените.

Накратко бих могъл да кажа само, че между тях и животните, които те отвеждат в бойните ями, съществува връзка, която е доста сходна с връзката между нас и нашите затворници. Сега, когато вече съм пътувал надалеч от кулата Матачин, мога да твърдя, че принципите на нашето братство се повтарят несъзнателно в общностите, свързани с кой да е занаят. Всички занаятчии в известен смисъл са инквизитори точно като нас. И за ловците техният улов е онова, което са за нас затворниците. Враговете на частната собственост пък са същото за войниците. Управляваните за управляващите. Мъжете за жените. Всички до един се стремят да унищожат любовта.

Седмица след като го бях занесъл долу, Трискъл остави първите си отпечатъци от лапи в калта. Нямаше го в килията, но аз бях сигурен, че не е избягал, защото тогава пазачът щеше да го е видял и щеше да ми каже. Скоро отпечатъците ме отведоха до една тясна врата, от която започваше плетеница от потънали в мрак коридори, за чието съществуване досега дори не бях подозирал. В тъмнината вече не можех да виждам следите му, но се надявах, че той ще надуши миризмата ми в застоялия въздух и сам ще дойде при мен. Не след дълго съвсем се изгубих и продължих да вървя, тъй като и без друго не знаех как да се върна.

Не знам колко древни са тези тунели. Все пак подозирам, без някакво конкретно основание, че възрастта им надхвърля тази на Цитаделата, разположена над тях. Цитаделата е била построена в края на епохата, през която все още е бил жив, макар и тлеещ, стремежът да се лети отвъд пределите на планетата и да се търсят нови, непознати слънца. Колкото и далечно да е това време, от което не се е запазило дори едно име, ние все още си спомняме за него. Преди това трябва да е имало друго време, време, в което са били прокопавани безкрайни мрачни галерии, време, напълно забравено в наши дни.

Когато и да е било това време, долу определено си беше страшничко. Бягах — блъскайки се на няколко пъти в стените — докато накрая погледът ми се спря на бледо петно, очертано от дневната светлина, процеждаща се през една дупка в тавана. Дупката се оказа толкова тясна, че едва успях да провра през нея главата и раменете си.

Измъкнах се пълзешком върху покрития с лед пиедестал на един от онези стари слънчеви часовници с много стрелки, всяка от които показва различно време. Тежкият му циферблат бе пропадал по малко през годините, за да застане накрая под ъгъл, който го правеше напълно неизползваем.

Часовникът беше обграден от нещо като градина, но не като тези, които се срещат из некропола — с полудиви дървета и неравни, хлътнали морави. През лятото на това място бяха цъфтели розови храсти в грижливо оформени гнезда, обградени по ръба с дребни камъчета. По четирите страни на правоъгълния двор бяха наредени статуи на зверове, вперили поглед в килнатия циферблат — гигантски бариламбди, арктотери — най-огромните измежду всички мечки, глиптодони, смилодони със зъби като ятагани, до един покрити от навалелия сняг. Огледах се за следите на Трискъл, но той не беше стъпвал тук.