Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

Затова оставих звяра в стаята за прегледи — той беше прекалено слаб, за да се движи и предложих на пазача на рампата да го отменя за малко. Пазачът беше направо щастлив, че ще може най-после да се облекчи и тутакси ми връчи широкия ритуален меч (който по принцип не трябваше дори да докосвам) и опушения си плащ (който ми беше забранено да нося, макар да бях вече висок колкото повечето от пътуващите). Едва ли някой щеше да забележи подмяната. Наметнах плаща и още щом пазачът се скри от погледа ми, взех отново звяра. Плащовете на нашето братство по принцип са огромни, а този дори надхвърляше обичайните размери поради едрата фигура на брата, чийто пост бях заел. И тъй като платът на тази дреха има оттенък, по-тъмен дори от черно, това прави всичките й гънки почти незабележими и като цяло движещата се фигура се превръща просто в тъмно петно. За насядалите по своите маси пътуващи (при условие, че някой въобще ме е забелязал, докато слизах по стълбите) вероятно съм изглеждал просто като един по-закръглен техен брат, решил по някаква причина да слезе на четвъртото ниво. Дори на пазача на третото ниво, където обезумелите затворници вият и дрънчат с веригите си, сигурно се е сторило напълно в реда на нещата негов брат да посети изоставеното подземие, особено след слуховете за предстоящото му почистване, а също и това, че само минути след връщането на пътуващия брат, един от послушниците отново изтича на въпросното ниво — очевидно братът го бе изпратил, за да донесе някаква вещ, която той бе забравил.

Мястото не беше особено привлекателно. Около половината от старите осветителни тела все още работеха, но подът беше покрит с три-четири пръста кал. Някаква маса все още стоеше там, където вероятно я бяха зарязали може би преди двеста години. Беше толкова прогнила, че се разпадна само от докосването ми.

Все пак като цяло подземието не беше особено влажно, а в далечния край на коридора дори нямаше кал. Оставих звяра на едно от леглата за затворници и го почистих с гъбата, която бях донесъл от изпитната зала.

Под засъхналата кръв козината му беше къса, твърда и светлокафява. Опашката му беше подрязана толкова късо, че широчината й беше по-голяма от дължината. Ушите му също бяха отрязани почти издъно. На тяхното място стърчаха парченца, не по-дълги от става на палец. От последното изтезание върху гърдите му зееше огромна разкъсна рана. През нея широките му мускули се виждаха като бледорозова плетеница, Долната половина на предния му десен крак беше откъсната, а горната — размазана. Отрязах я, след което заших гърдите му както можах, и тя започна отново да кърви. Открих артерията и я притиснах, а след това нагънах кожата върху нея (както ме бе учил учителя Палемон), за да остане по-малък белег след като раната зарасне.

Трискъл близваше ръката ми от време на време, докато работех, а когато направих и последния шев, започна бавно да ближе онова, което бе останало от крака му, сякаш се надяваше да го възстанови отново. Челюстите му бяха големи колкото на арктотер, а кучешките му зъби дълги колкото показалеца ми, но венците му бяха побелели. В тези страховити челюсти сега нямаше повече сила, отколкото в ръката на скелет. Очите му бяха жълти, с налудничав поглед.

Същата вечер се размених с едно момче, което трябваше да разнесе храната на затворниците. Винаги оставаше по някоя свободна порция, тъй като някои от затворниците въобще не се хранеха. Занесох една от порциите на Трискъл, чудейки се дали е все още жив.

Жив беше. Явно жаждата му е била нетърпима, защото се бе довлякъл до ръба на калта, където се бе събрала малка локвичка. Там го намерих. Носех му топла супа, къшей черен хляб и две бутилки с вода. Той почти изпи купата със супа, но се оказа прекалено слаб, за да сдъвче или преглътне хляба. Накиснах хляба в останалата супа и му подадох водата, докато пресуши и двете шишета.

Когато легнах на нара си почти на върха на кулата, ми се стори, че все още чувам тежкото му дишане в тишината. Надигах се на няколко пъти и се заслушвах, но звукът затихваше всеки път, за да се възобнови отново още щом главата ми докоснеше възглавницата. Може би е било просто биенето на сърцето ми. Ако бях открил Трискъл една или две години по-рано, сигурно щях да приема случката за истинско чудо. Щях да кажа на Дрот и на останалите, за да стане това наша обща тайна. Сега той беше за мен просто едно клето същество, но освен това чувствах, че ако го оставя да умре, това ще промени безвъзвратно нещо в собствената ми съдба. Бях станал мъж (наистина мъж) толкова отскоро, че все още не можех да понеса мисълта, че съм се превърнал в нещо толкова различно от момчето, което бях преди. Помнех всеки миг от миналото си, всяка блуждаеща мисъл, всяка чудновата гледка, всеки сън. Как можех да разруша това минало? Вдигнах дланите си и се опитах да ги огледам в мрака. Знаех, че върху опакото им вече се виждат изпъкналите ми вени. Изпъкнат ли вените ти по този начин, значи вече си мъж.