Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

По стените на двора имаше високи тесни прозорци. През тях не преминаваше светлина, нито пък можеше да се види нещо. Островърхите кули на Цитаделата се виждаха от всички страни, което означаваше, че не съм се отдалечил от нея, а по-скоро съм навлязъл в сърцевината й, място, на което не бях и стъпвал преди. Отидох до най-близката врата и ударих по нея с юмрук. Струваше ми се, че ако се върнех в тунелите, не беше никак изключено да се мотая из тях цяла вечност, без да успея да намеря друг изход. Затова бях готов по-скоро да счупя някой от прозорците. Ударих по вратата отново и отново, без това да предизвика някакъв осезаем ефект.

Не успях да доловя и най-леко раздвижване от другата й страна.

Наистина е невъзможно да се опише с думи усещането, предизвикано от нечий незабележим поглед. Чувал съм да казват, че в такива случаи настръхвали косъмчетата по гърба ти и че чуждият поглед бил не по-малко осезаем от докосването с ръка. Е, при мен не се случва нито едното, нито другото. Обикновено ме обзема някакво безпричинно притеснение, допълнено от усещането, че не трябва да се обръщам, защото тогава ще изляза глупак, вързал се на нечия елементарна уловка. Въпреки това, естествено, в повечето случаи се обръщам. И тогава се обърнах със смътното предположение, че някой ме е последвал през дупката в основата на слънчевия часовник.

Оказа се, че греша, защото до отсрещната врата на двора бе застанала млада жена, загърната в кожено палто. Махнах й и се насочих към нея с бърза крачка, тъй като беше доста студено. Тя ме попита кой съм и какво правя тук и аз й обясних, доколкото можах. Чертите на лицето й, обрамчено от мекия пух на качулката, бяха изящни. Връхната й дреха, украсените с кожа ботуши и всичко останало по нея, изглеждаше някак омекотено и въпреки това пищно. С неудоволствие си припомних, че съм облечен със закърпени панталони и риза, а краката ми са изцапани с кал.

Тя се казваше Валерия.

— Твоето куче не е идвало насам — каза тя. — Можеш сам да провериш, ако не ми вярваш.

— И аз не мисля, че е тук. Просто искам да се върна в кулата Матачин, където живея, но без да прекосявам отново онези тунели.

— Ти си много смел. Виждала съм тази дупка и преди, когато бях малко момиченце, но така и не посмях да сляза долу.

— Бих искал да вляза — казах аз. — Там вътре, ако може.

Тя отвори вратата, през която се бе появила, и ме въведе в стая със стени, покрити с гоблени. Там имаше и няколко старинни стола със строги очертания, подредени така, сякаш не трябва да бъдат размествани в никакъв случай. Зад металната решетка на разположената до близката стена камина пропукваше уютно огън. Отидохме до нея и Валерия свали палтото си, докато аз протягах дланите си към живителния пламък.

— В тунелите не беше ли студено?

— Не чак колкото навън. Освен това тичах, пък и нямаше вятър.

— Разбирам. Колко странно, че тези тунели излизат точно в Атриума на времето.

Тя изглеждаше по-млада от мен, но в украсените й с метални пластинки дрехи и сенките, пробягващи из тъмните й коси, я караха да изглежда по-възрастна от учителя Палемон. Заприлича ми на обитателка на отдавна забравен свят.

— Така ли го наричате? Атриум на времето? Сигурно заради часовника.

— Не. Сложихме часовника, заради името на това място. Обичаш ли мъртвите езици? Изтъкани са от сентенции. Lux dei vitae viam monstrat, което ще рече: „Лъчите на новото слънце огряват пътеката на живота.“Filicibus brevis, miseris hora longa — „Хората чакат щастието дълго.“ Aspice ut aspiciar…

Наложи ми се да призная леко засрамен, че дори родния си език не владея в кой знае каква дълбочина.

Преди да си тръгна, поговорихме още малко — толкова, колкото да се сменят постовите. Семейството й живеело в тези кули. Отначало те изчаквали само да дойде времето, когато да напуснат Ърт заедно със Самодържеца в онази далечна епоха, после продължили да чакат, защото не им останало какво друго да правят. От нейния род произхождали много от управителите на Цитаделата, но последният от тях умрял преди няколко поколения. Сега семейството й било бедно, а кулите се превръщали постепенно в руини. Валерия не се беше качвала нито веднъж на по-горните етажи.

— Някои от кулите са с по-здрав градеж от други — казах аз. — Но Кулата на вещиците също е полуразрушена.

— Наистина ли съществува такова място? Когато бях малка, дойката ме плашеше с него, но винаги съм си мислила, че това е само легенда. Казвали са ми, че има и Кула на мъченията. Всеки, проникнал в нея, умирал в страшни мъки.