Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

Обясних й, че поне това със сигурност е измислица.

— Славното минало на тези кули ми се струва толкова нереално — каза Валерия. — Никой от роднините ми не носи вече меч, с който да защитава враговете на Всеобщото благоденствие. А някога сме давали дори заложници в Кладенеца на орхидеите.

— Може би скоро ще бъде призована някоя от твоите сестри — отбелязах аз. Незнайно защо никак не ми се искаше да призоват именно нея.

— Аз нямам сестри — отвърна ми тя. — Нито пък братя.

Един стар прислужник ни донесе чай и поднос с дребни, твърди сладкиши. Не беше истински чай, а онази билкова настойка от севера, която понякога даваме на нашите затворници, тъй като е невероятно евтина.

Валерия се усмихна.

— Както виждаш, успели сме да си създадем тук някакъв уют. Притесняваш се за горкото си куче, защото е куцо, но може би и то се е възползвало от нечие гостоприемство. Щом го обичаш, значи и някой друг може да го обикне. А можеш да обикнеш и друго някое същество.

Съгласих се, но тайничко си пожелах никога повече да нямам куче и желанието ми се сбъдна.

Не видях Трискъл почти цяла седмица. Но един ден, докато носех писмо за някого в трапезарията, той дотърча до мен. Беше се научил да тича на три крака. Заприлича ми на акробат, който ходи на ръце върху търкаляща се сфера.

До началото на пролетта го виждах по веднъж или два пъти на месец. Така и не разбрах при кого се беше подслонил, кой го храни и се грижи за него, но предпочитах да си мисля, че е бил някой, който го е отвел със себе си през пролетта, може би някъде на север, в някой тамошен град или лагер в планината.

За нашето братство празникът на Света Катерина е най-таченият измежду всички празници. По това време пътуващите братя стават учители (ако, разбира се, им е писано да станат някога), а послушниците стават пътуващи братя. Ще прескоча описанието на съпровождащите церемонии и когато му дойде времето ще ви разкажа за моето собствено посвещение. През годината, за която разказвам, онази, през която участвах в схватката при гроба, Дрот и Рош трябваше да бъдат посветени, което означаваше, че аз ще стана капитан на послушниците.

Не бях особено впечатлен от разкриващата се пред мен перспектива, докато ритуалът не наближи своя край. Седях си в порутения параклис и се наслаждавах на зрелището, осъзнавайки съвсем бегло (по същия приятен начин, по който възприемах и празника), че след последното действие на ритуала ще се окажа най-старши измежду всички послушници.

И все пак, малко по малко, започваше да ме обзема безпокойство. Почувствах се нещастен още преди да разбера, че вече не съм щастлив. Огънах се под тежестта на отговорност, която дори не осъзнавах напълно. Спомних си за трудностите, които срещаше Дрот в опитите си да ни озапти. Сега тази задача стоеше пред мен и аз трябваше да се справя с нея без някой, който да ме подкрепи, така както го бе подкрепял Рош — негов лейтенант и връстник. И когато утихна и последната молитва, а учителите Гурлойс и Палемон, сложили своите украсени със злато маски, прекрачиха прага на параклиса, докато старите пътуващи братя вдигаха Дрот и Рош (затъкнали в поясите си огнивата, с които щяха да палят огън на открито) на раменете си, аз вече бях успял да се стегна и дори разполагах с нещо като план за бъдещето.

Ние, послушниците, бяхме длъжни да прислужваме на празника, но преди това трябваше да се преоблечем и да приберем сравнително новите и чисти дрехи, които ни бяха раздали за церемонията. След като гръмна и последният фойерверк, а моряците съгласно традицията разцепиха небето с няколко мощни оръдейни залпа, аз поведох своите подчинени — които като че ли бяха започнали да ми хвърлят първите си недоволни погледи — обратно към спалното помещение. Затворих капака на пода и го залостих.

Еата беше най-голям след мен и за мой късмет напоследък се бе държал достатъчно дружелюбно, така че не подозираше подобен ход от моя страна, а когато се усети, беше вече твърде късно, за да ми окаже някаква сериозна съпротива. Стиснах го за врата и му треснах главата десетина пъти в капака, после му подкосих краката и го повалих на пода.

— Е — казах накрая, — ще бъдеш ли мой пръв помощник? Отговори!

Той не можеше да говори от вълнение, но кимна.

— Добре. Аз ще се заема с Тимон. Ти хвани най-едрия след него.

И двете момчета бяха тутакси проснати с ритници под акомпанимента на стотина пресекливи (доста уплашени при това) въздишки. Изминаха цели три седмици преди някой да посмее да ми се възпротиви, а дори и след това не се стигна до нито един масов бунт. Имаше само отделни своеволия.