Джо Аберкромби - Половин свят

Седене и мислене, двете ѝ най-малко любими занимания.

Пое дълбоко дъх и издиша тежко. Богове, каква смрад. Гниещата слама на пода и изпражненията на плъховете воняха. Кофата, която никой не си правеше дори труда да изхвърли, вонеше. Мухълът и ръждата воняха, но след две нощи в килията, от всичко най-много вонеше самата тя.

По това време Трън обикновено плуваше в залива, бореше се с майка Море, или се катереше по скалите, опълчвайки се на баща Земя, или тичаше, гребеше, тренираше в двора на къщата с бащиния стар меч и от накълцаните, побити в земята колове — преструваше се, че са Гром-гил-Горм, Стир от Островите, дори самият върховен крал — летяха трески.

Но днес тя нямаше да върти меч. Започваше да мисли, че никога повече нямаше да хване меч в ръка. Много, много нечестно. Но, както каза Хъннан, един воин не може да разчита на неща като „честно“.

— Имаш посетител — каза тъмничарят ѝ, жена с телосложение на лоена топка, една дузина дрънчащи на шията ѝ ключове и лице като торба със секири. — Но ще трябва да побързаш. — Тя отвори рязко тежката, скърцаща врата.

— Хилд!

Този път Трън не каза на майка си, че се беше отказала от това име още като беше на шест, когато убоде баща си със собствения му кинжал и той я нарече „трън“. Нямаше сили за повече от това да се надигне и застане срещу майка си, пребита и изнемощяла и незнайно защо — засрамена от вида си. Нея може и да не я беше грижа как изглежда това или онова, но знаеше, че за майка ѝ не е така.

Когато провлачи крака и излезе на светло, майка ѝ притисна опакото на бледа длан към устата си:

— Богове, какво са ти направили?

Трън вдигна небрежно ръка към лицето си и веригата издрънча:

— Това ли, това стана в квадрата.

Майка ѝ приближи решетката и Трън видя, че очите ѝ бяха зачервени от плач.

— Казват, че си убила момче.

— Не беше убийство.

— Но момчето е мъртво, нали?

Трън преглътна тежко:

— Едуал.

— Богове — прошепна майка ѝ и долната ѝ устна затрепери. — О, богове, Хилд, как не можа да…

— Да съм някой друг? — прекъсна я Трън. Някой сговорчив, нормален. Дъщеря, която по-тежко от игла да не вдига, да се облича в южняшка коприна вместо в ризница и да не мечтае за повече от това да окачи на шията си ключа на някой богаташ.

— Очаквах така да стане — отвърна горчиво майка ѝ. — От момента, в който стъпи в проклетия квадрат, от момента, в който видяхме баща ти мъртъв, знаех, че така ще стане.

Трън усети бузата си да потрепва.

— Е, утеши се с мисълта, че си била права.

— Мислиш, че нещо може да ми донесе утеха? Казват, че ще пребият единственото ми дете с камъни!

Трън изтръпна, стана ѝ ужасно студено. Едва успя да си поеме дъх. Имаше чувството, че камъните вече я затрупват и смазват под тежестта си.

— Кой казва така?

— Всички.

— Отец Ярви?

Пасторът говореше от името на закона. Пасторът произнасяше присъдите.

— Не знам. Не мисля. Не още.

Не още. Дотук се простираха надеждите ѝ. Почувства се толкова слаба, че едва успяваше да стиска прътите на желязната решетка. Беше свикнала да носи маската на смелото изражение, независимо колко бе изплашена, но пред Смърт не се застава така лесно лице в лице. Няма по-трудно нещо на света.

— Време е да си вървиш — намеси се тъмничарката, хвана ръката на майка ѝ и я затегли към вратата.

— Ще се моля — викна тя и от очите ѝ бликнаха сълзи. — Ще се моля на баща Мир за теб!

„Проклет да е баща Мир“, искаше да отвърне Трън, но не намери сили и дъх да проговори. От боговете се беше отказала още когато оставиха баща ѝ да умре, въпреки всичките ѝ молитви. Сега можеше да се надява само на чудо.

— Съжалявам — каза тъмничарката и затръшна вратата с рамо.

— Не колкото мен. — Трън затвори очи и опря чело в железните пръти на решетката. Стисна с всички сили кожената кесия през мърлявата риза. Кожената кесия, в която бяха костите от пръстите на баща ѝ.

„Не ни е отредено да сме дълго на този свят и всяко време, прекарано в самосъжаление, е пропиляно на вятъра.“ Трън пазеше всяка негова дума в сърцето си, но ако някога беше време за самосъжаление, то това беше сега. Не беше честно, в никакъв случай. Но върви обяснявай това на Едуал. Накъдето и да извърташе вината, тя го уби. Засъхналата кръв на ръкава ѝ не беше ли негова?

Тя уби Едуал. Сега те ще убият нея.

Дочу приглушен говор от другата страна на вратата. Разпозна гласа на майка си — умолителен, плачевен. После друг, мъжки глас — хладен и непреклонен. Не можа да различи думите, но не бяха утешителни. Вратата се отвори и Трън се дръпна уплашено от решетката, обратно в сумрака на килията. Отец Ярви прекрачи прага.