Джо Аберкромби - Половин свят

— За какво, Бранд? — Това го стъписа. Не би си и помислил, че отец Ярви ще има и най-малка представа кой беше той.

— За Трън Бату.

Пасторът замълча. Може и да беше само няколко години по-възрастен от Бранд, може и да беше толкова блед, все едно всичкият цвят беше изтекъл и от кожата, и от косата му, и така кльощав, че всеки по-силен порив на вятъра да го отнесе, но отблизо в очите му имаше нещо смразяващо кръвта. Нещо, което накара Бранд да се сниши под погледа му.

Но вече нямаше връщане назад:

— Тя не е убиец — промърмори едва.

— Според краля е.

Богове, гърлото му беше съвсем пресъхнало, но Бранд си наложи да продължи, точно както се очаква от един истински воин.

— Кралят не беше на брега. Кралят не видя това, което видях аз.

— И какво видя ти, Бранд?

— Биехме се, за да си спечелим място на кралски кораб…

— Никога повече не ми губи времето с неща, които вече знам.

Този разговор определено не потръгваше така гладко, както се беше надявал. Но така е то с надеждите.

— Излязох на двубой срещу Трън, но се поколебах… тя трябваше да издържи изпитанието си, да си спечели мястото. Но тогава мастър Хъннан изпрати трима срещу нея.

— И как се справи тя срещу тях?

Въпросът свари Бранд неподготвен и той замига на парцали:

— Ами… тя уби повече от тях, отколкото те от нея.

— Това е ясно. Съвсем наскоро утешавах родителите на Едуал и им обещах правосъдие. Тя е на шестнайсет зими, прав ли съм?

— Трън ли? — Бранд нямаше представа какво общо има това с присъдата ѝ. — Ъъ… така мисля.

— И през цялото това време е издържала в тренировъчния квадрат срещу момчета? — Той огледа Бранд от глава до пети. — Срещу мъже?

— Обикновено се справя много по-добре, отколкото просто да издържи.

— Ще да е много свирепа значи. Целеустремена. И порядъчно твърдоглава.

— Доколкото знам, главата ѝ е от камък. — Бранд осъзна, че това надали е от полза, затова побърза да смотолеви, — но… тя не е лош човек.

— Никой не е в очите на майка му. — Отец Ярви въздъхна тежко. — Какво предлагаш да направя, Бранд?

— Какво да… аз, какво?

— Да освободя опърничавото момиче и така да се сдобия с врагове в лицето на Хъннан и семейството на момчето, или да я оставя да бъде пребита с камъни? Какво е твоето предложение?

Бранд не беше очаквал, че мнението му може да бъде потърсено.

— Предполагам… трябва да постъпиш както казва законът?

— Законът? — прихна отец Ярви. — Законът е повече майка Море, отколкото баща Земя, непрекъснато в движение. Законът е кукла на конци, Бранд, казва каквото аз реша, че казва.

— Помислих просто, че трябва да кажа на някого… ъъ… да кажа истината?

— Все едно истината има някаква стойност. Под всяко сухо листо ще намериш стотици истини, Бранд. Всеки си има своя истина. Но ти не помисли за по-нататък, нали, за след като стовариш тежестта на тази твоя истина върху раменете ми? Хиляди благодарности, сякаш предотвратяването на война с всички народи около Разбито море не ми е достатъчна грижа.

— Помислих, че… така правя добро. — Изведнъж правенето на добро не изглеждаше така примамливо като преди, все по-малко ясната, силна светлина на майка Слънце и все повече просто проблясък в сумрака на Залата на боговете.

— Чие добро, Бранд? Моето? Това на Едуал? Твоето? Също като истината, всеки си има свое добро. — Ярви пристъпи към Бранд и сниши глас. — Мастър Хъннан сигурно ще се досети, че си споделил своята с мен и тогава какво? Помисли ли за последствията?

Едва в този момент същите засипаха Бранд, студени като пресен сняг.

Той вдигна поглед, забеляза Раук в сумрака на опразнената вече зала и блясъкът на очите му не остави съмнение накъде гледаха.

— Човек, който мисли само за правене на добро и нехае за последствията… — Отец Ярви вдигна сакатата си ръка и опря кривия ѝ показалец в гърдите на Бранд — … е опасен човек.

При тези думи пасторът се извърна, елфическият му жезъл зачатка по излъсканите като стъкло от годините каменни плочи и остави Бранд сам в сумрака, по-разтревожен от всякога.

Никак нямаше усещането, че стои в светлото.

Трън седеше, забила поглед в босите си стъпала. В тъмното пръстите на краката ѝ приличаха на бледи, тлъсти ларви върху калния под.

Нямаше представа защо ѝ бяха взели ботушите. Едва ли щеше да хукне нанякъде с ляв глезен, окован с верига за едната, сълзяща от влагата, стена и дясна китка за другата. Едва стигаше с протегната ръка до желязната решетка на килията, камо ли да я изтръгне от пантите. Освен да седи, чоплейки и разкървавявайки отново раните под счупения си нос и да размишлява, друго не можеше да направи.