Джо Аберкромби - Половин свят

Да, пееха се песните. Разказваха се историите. Но дори старата Фен, най-възрастният жител на Торлби, а според някои и в целия свят, не помнеше такова нещо.

Досега.

Толкова усилия. Толкова присмех и презрение. И толкова болка. Но Трън издържа, тя победи. Притвори очи и усети целувката на соления вятър на майка Море върху потното си лице. Помисли си за това как щеше да се гордее с нея баща ѝ.

— Издържах — прошепна тя.

— Не още. — Трън никога не беше виждала мастър Хъннан да се усмихва. Но и никога не беше го виждала така навъсен. — Аз решавам какво е изпитанието ти. Аз казвам кога си го издържала. — Той огледа момчетата на нейната възраст. Шестнайсетгодишни, някои вече вирнали носове и напращели от гордост след издържането на собствените си изпитания в квадрата. — Раук, сега ти ще се биеш с Трън.

Раук повдигна учудено вежди, извърна очи към Трън после сви рамене:

— Защо не? — отвърна, проправи си път през момчетата и пристъпи в квадрата. Пристегна щита към ръката си и взе един от дървените мечове.

Беше злобар, Раук, но доста умел. В никакъв случай толкова силен, колкото Бранд, но със сигурност по-непоколебим. Какво пък, помисли си Трън, беше го побеждавала преди, щеше…

— Раук — продължи Хъннан и чепатият му показалец затърси из тълпата от момчета, — а също така Сордаф и Едуал.

Победоносното изражение на Трън се изпари. Разнесе се шепот, докато Сордаф — огромен и бавен, без грам въображение, но идеалният избор за човек, който да те стъпче, когато си паднал — запристъпя тежко напред, закопчавайки с дебели пръсти ризницата си.

Едуал — жилав и пъргав, с гъсти кестеняви къдрици — не помръдна от мястото си. Трън винаги го бе смятала за един от що-годе свестните.

— Мастър Хъннан, трима… — промърмори Едуал.

— Ако искаш място на кралски кораб, — отвърна оръжейникът — ще правиш каквото ти се казва.

Всички искаха воинско място. Искаха го почти толкова силно, колкото и Трън. Едуал се озърна бавно, но всички мълчаха. Неохотно, той си проправи път през другарите си, влезе в квадрата и взе меч.

— Не е честно. — Трън беше свикнала с това нейно дръзко, непреклонно изражение, носеше го като маска през цялото време, независимо колко малки бяха шансовете ѝ за успех, но сега гласът ѝ я предаде, прозвуча като отчаяното блеене на агне, поведено към ножа на касапина.

Хъннан отвърна с презрително сумтене:

— Този квадрат, момиче, е бойно поле, а на бойното поле няма нищо честно. Приеми това като последния ми урок.

Тук-там някой се изкиска. Вероятно онези, които беше посрамила в квадрата. Бранд я гледаше през провесените през лицето му кичури коса и разтриваше бавно окървавената си уста. Останалите бяха забили погледи в земята. Всички знаеха, че не е честно. Но никой не го беше грижа.

Трън стисна зъби, обгърна с пръстите на лявата си ръка кесийката, провесена на шията ѝ, и я стисна здраво. Откакто се помнеше, беше все така — сама срещу целия свят. Ако имаше една дума, която да я описва напълно, това беше „боец“. Щом искат бой, ще го получат и дълго ще помнят.

Раук кимна на другарите си и тримата запристъпяха бавно настрани, обкръжавайки я от три страни. Това само по себе си не беше толкова зле. Ако нападнеше бързо, имаше шанс да отдели един от останалите и така да си осигури поне някакъв, макар и нищожен, шанс срещу останалите двама наведнъж.

Вгледа се в очите им, искаше да прочете в тях намеренията им. Едуал пристъпваше по-бавно от останалите, очевидно с неохота. Сордаф внимаваше, беше се прикрил добре зад щита. Раук държеше меча небрежно провесен покрай крака си, перчеше се пред тълпата.

Ако можеше да се отърве поне от тази усмивка. Да му разкървави физиономията, ѝ беше достатъчна награда.

И усмивката му посърна на мига, в който Трън нададе боен вик. Той пое първия ѝ удар с щита си, но отстъпи крачка назад. После и втория, сред облак от полетели трески. Трън го подлъга с поглед и той вдигна щита си високо, очаквайки атака отгоре, после в последния момент изви меча си надолу и го посече отстрани през кръста. Раук изквича от болка и се извъртя настрани, откривайки тила си за атака и тя вече замахваше за нов удар.

Забеляза движение с периферното си зрение, после нещо изтрещя. Почти не почувства падането. В следващия момент усети дращенето на грубия пясък и накрая се озова по гръб на земята, зяпнала небето.

Това е проблемът, когато се нахвърлиш върху един и оставиш другите двама необезпокоявани зад гърба ти.