Джо Аберкромби - Половин свят

Рълф повдигна многозначително една рунтава вежда:

— А искаш ли да чуеш какво мисля аз по въпроса?

— Не — отвърна небрежно Ярви и се качи на борда. Трън сви рамене докато минаваше покрай посивелия воин и го последва. — Добре дошла на „Южен вятър“.

Тя завъртя език из устата си докато оглеждаше палубата и се изплю през борда:

— Не се чувствам никак добре дошла.

Четиридесетимата мъже, посивели ветерани, седяха зад греблата върху сандъците с вещите си и я гледаха свирепо и за нея не бе загадка какво си мислеха: „Какво търси тук това момиче“?

— Старата песен на нов глас — промърмори Трън.

— Уви — кимна в съгласие отец Ярви. — Почти няма грешка на този свят, която човек допуска само веднъж в живота си.

— Може ли да попитам нещо?

— Подозирам, че и да кажа „не“, ти пак ще попиташ.

— Явно не съм чак такава неразгадаема загадка.

— Говори тогава.

— Какво правя тук?

— Аа, мъже на вярата и мъдри жени с познания за билки и заклинания си задават този въпрос от хилядолетия и все още са далеч от отговора.

— Пробвай да поговориш с Бриньолф, молитвоплетецът, — изръмжа Рълф, докато отблъскваше кораба от кея с едно дълго копие. — Ще ти продъни ушите с „кой, защо и откъде“.

— А има ли човек на този свят — продължи отец Ярви и се загледа замислено в хоризонта, сякаш четеше отговора по облаците, — способен да прозре грандиозния план на боговете? Ми, то все едно да питаш къде са се дянали елфите! — Двамата с Рълф се спогледаха и се нахилиха до уши. Явно не за пръв път разиграваха сцената.

— Ясно — каза Трън, — имах предвид какво правя тук, на този кораб?

— Аа. — Ярви се обърна към Рълф. — Защо, според теб, вместо да избера лекия път и да я пребия с камъни, аз рискувам живота ни като качвам на кораба си всеизвестния убиец Трън Бату?

Рълф се подпря на копието и почеса замислено брада:

— Нямам никаква представа — отвърна той.

Ярви се извърна към Трън и облещи очи:

— Виждаш ли, щом не споделям мислите си със собствената си лява ръка, защо ще ги споделям с такива като теб? С други думи, смърдиш.

Трън разтри слепоочията си:

— Имам нужда да поседна.

Рълф постави бащински ръка на рамото ѝ:

— Напълно те разбирам. — Тръшна я по задник на един от празните сандъци с такава сила, че тя изписка, падна заднешком и се озова в скута на седящия отзад гребец. — Това е твоето гребло.

— Закъсня.

Рин беше права. Заобиколен от децата си, звездите, баща Луна се усмихваше ярко от небосклона. Когато Бранд наведе глава под горния праг на ниската врата, тясната, схлупена къщурка беше осветена единствено от тлеещите въглени в огнището.

— Съжалявам, сестричке. — Влезе приведен и се стовари с пъшкане върху ниската пейка. Изсули ботушите си и размърда пръсти пред жаравата. — Но Харпър имаше много торф за рязане, после някой трябваше да пренесе дървата на старата Фен. Не че ги нацепи сама, пък и секирата ѝ беше толкова притъпена, че трябваше първо да я наточа и накрая, на път за вкъщи, каруцата на Лем счупи ос и аз и няколко момчета му помогнахме да…

— Проблемът ти е, че превръщаш проблемите на другите в свои проблеми.

— Помагаш на хората и някой ден, ако ти имаш нужда от помощ, може пък те на теб да помогнат.

— „Може.“ — Рин кимна към висящото над жаравата в огнището гърне. — Има вечеря. Боговете са ми свидетели, не беше лесно да ти заделя каквото и да било.

Бранд я плесна дружески по коляното, докато посягаше за гърнето:

— Благословена да си, сестричке. — Умираше от глад, но не забрави да отправи благодарности на баща Земя за храната. Помнеше какво е да нямаш нищо за ядене.

— Вкусно е — каза, докато лапаше лакомо.

— Беше още по-вкусно, докато беше топло.

— Още го бива.

— Не, не мисля.

Бранд сви рамене и обра хубаво дъното на гърнето. Искаше му се да имаше още.

— Сега, след като си издържах изпитанието, всичко ще е различно. Хората се връщат богати от такива походи.

— Преди всеки поход идват в ковачницата и говорят за това колко богати ще се върнат. Но понякога не се връщат.

Бранд ѝ се усмихна:

— Няма да се отървеш така лесно от мен.

— Не се и опитвам. Глупак или не, ти си цялото ми семейство. — Тя измъкна нещо иззад гърба си и му го подаде. Беше омотано в парче протрита, мърлява щавена кожа.

— За мен? — Бранд се пресегна над умиращото огнище и го пое в ръка.

— Да ти прави компания в геройските странствания. Да ти напомня за дома. И за семейството ти. Колкото и малко да е.