Джо Аберкромби - Половин свят

— Ми сигурно защото никой друг не го е грижа.

— Винаги си бил добро момче. — Рин се загледа в дупката за дима на тавана и осеяното със звезди небе надничащо през нея. — Сега си добър мъж. И там ти е проблемът. Никога не съм виждала някой да върши толкова добро, което да свършва зле. На кого си казал?

Бранд преглътна тежко и на свой ред намери дупката в тавана за изключително интересна гледка.

— Отец Ярви.

— О, богове, Бранд! Не си по половинчатите мерки ти, нали?

— Така и не видях ползата от такива — смотолеви той. — Но си мисля, че все пак всичко ще се нареди, а? — продължи уклончиво, надявайки се отчаяно, че тя ще се съгласи с него.

Но Рин не отговори, продължи да мълчи, все така загледана в тавана, затова Бранд взе отново кинжала в ръка и се вторачи в отражението на жаравата в лъскавата стомана.

— Наистина, Рин, майсторска изработка е това.

— Заспивай, Бранд.

— Не си ли сигурна какво да направиш, коленичиш. — Мястото на Рълф — кормчията на „Южен вятър“ — бе на издигнатата над палубата платформа на кърмата, където той стоеше, стиснал под мишница дългия рул. — Коленичиш ниско и често.

— Коленичиш — промърмори Трън. — Ясно. — Беше получила задно гребло — най-много работа и най-малко почит — точно под зоркия поглед на кормчията. Не спираше да се върти и наднича през рамо с надеждата да зърне Скекенхаус, но всичко беше забулено в мъгла и ситен ръмеж и единственото, което успяваше да види, бяха призрачни сенки в далечината. Извисяващите се „привидения“ на древните елфически стени. Но също, едва забележима, високата кула на Съборът.

— Всъщност най-добре се влачи на колене през цялото време докато сме тук — продължи Рълф. — И богове, дръж си езика зад зъбите! Обидиш ли баба Вексен, пребиването с камъни ще ти се стори за предпочитане.

Когато корабът наближи доковете, Трън различи фигури на брега. Фигурите постепенно се превърнаха в хора. После хората — във воини. Почетната стража, въпреки че след като привързаха „Южен вятър“ за пристана и отец Ярви и опърпаният му екипаж слязоха на подгизналия от дъжда кей, се доближи повече до тъмничарска охрана.

На шестнайсет зими, Трън беше по-висока от повечето мъже, но онзи, който излезе напред от групата воини на брега, можеше спокойно да мине за великан от легендите. Стърчеше с поне глава и половина над нея. Дългите му, прошарени коса и брада бяха потъмнели от дъжда, а косъмът на бялата животинска кожа на раменете му беше обсипан със ситни капчици вода.

— Аа, отец Ярви. — Мекият му глас никак не се връзваше с огромното му телосложение. — Много сезони се смениха откакто за последно разменихме дума-две.

— Три години минаха — отвърна Ярви и се поклони. — От онзи ден в залата на Боговете, кралю мой.

Трън замига на парцали. Беше чувала, че върховният крал е съсухрен, полусляп старец, който се страхува и от храната в чинията си. Подобно описание не бе никак оправдано. Беше се научила да преценява силата на противника си в тренировъчния квадрат и се съмняваше, че някога бе виждала по-силен мъж от този. А в това, че беше боец, нямаше никакво съмнение, за това свидетелстваха и белезите му и множеството оръжия в закопчания му със златна катарама колан. Точно така трябваше да изглежда един истински крал.

— Добре го помня — каза гигантът. — Тогава всички бяха толкова, ама толкова груби с мен. Гостоприемството на гетландци, а, майко Скаер? — Застаналата до него жена с остригана до кожа глава изгледа Ярви и хората му така, все едно бяха купчини тор. — А, това кой е? — попита той, когато погледът му спря на Трън.

Със забъркването в неприятности Трън нямаше никакви проблеми, но етикетът беше истинска загадка за нея. Всеки път, когато майка ѝ говореше за това как трябва да се държи едно момиче, как да се покланя, как да носи ключа на шията си, тя кимаше, но в главата ѝ бяха само мечове. Но Рълф каза да коленичи, затова тя приклекна тромаво, опря коляно върху мокрите камъни на пристана, опита да отлепи от лицето си кичурите подгизнала коса, при което залитна и насмалко не падна настрани.

— Кралю мой. Ъъ, така де… върховен кралю…

— Това е Трън Бату — прихна отец Ярви. — Новият ми шут.

— И как се справя?

— Успява да ни разсмее от време на време.

Гигантът се усмихна:

— Не съм върховен крал, дете. Аз съм просто малкият крал на Ванстерланд. Казвам се Гром-гил-Горм.

Трън усети как стомахът ѝ се свива на топка. От години мечтаеше да срещне човека, убил баща ѝ. Никоя от другите ѝ мечти не се бе сбъднала така успешно като тази. Осъзна, че коленичеше в краката на Трошачът на мечове, Правяч на сираци, заклетият враг на Гетланд, който сигурно дори в този момент изпращаше воините си на походи през границата. Тя погледна към омотаната четири пъти около дебелия му врат верига от топките на мечовете на победени врагове. Една от тях бе откъсната от меча, който пазеше у дома. От най-ценното ѝ притежание.