Джо Аберкромби - Половин свят

Само дето Трън не беше воин от Гетланд и никога нямаше да бъде.

— Красиви мечти рисуваш, отец Ярви. — Горм изду бузи и въздъхна. — Но ти и преди си ми ги рисувал такива. Прекрасни сънища, но сега е време да се събудим, защото, харесва ли ни да коленичим или не, утрото принадлежи на върховния крал.

— И неговия пастор — добави майка Скаер.

— На нея пред всичко. — При тези думи Трошачът на мечове отвори широките врати в края на коридора.

Трън помнеше единствения път, когато бе стъпвала в Залата на боговете. Помнеше как гледа втрещено в бледия, студен труп на баща си и стиска с всичка сила ръката на майка си, с надеждата, че ще спре да ридае. Тогава си помисли, че това е най-голямата стая на света, прекалено голяма, за да е построена от човешка ръка. Но не хора, а елфи бяха строили Камарата на въздишките. Залата на боговете можеше да се побере пет пъти в нея и пак щеше да остане място за прилична по размери ечемична нива. Стените бяха от гладки елфически камък и черно стъкло и бяха толкова високи, че краищата им чезнеха в сумрака на тавана.

Шестте статуи на върховните богове гледаха строго от високо, но върховният крал се бе отрекъл от тях. Очевидно скулпторите му бяха хвърлили доста труд в залата, защото сега сред тях, много по-високо от тях, се извисяваше седма статуя. Тази на южняшкия бог, Единствен бог, нито мъж нито жена, нито усмихнат, нито плачещ, с широко разтворени като за задушаваща прегръдка ръце. Гледаше с равнодушно пренебрежение на жалкото човешко битие.

В далечния край на залата, а също на балкон от сив елфически метал — десет пъти по-висок от човешки бой — и на втори над него, толкова висок, че лицата им се виждаха просто като ситни, светли петънца, се бяха събрали хора. Трън различи сред тях ванстерландци със сплетени на плитки дълги коси и тровенландци с нанизани до лактите сребърни гривни. Видя и островитяни с обветрени лица, ниски и набити нискоземци и инглингци с чорлави бради. Високите, слаби жени тя определи като шенд, а червендалестите, пълнички търговци — като жители на Сагенмарк. Имаше и чернокожи емисари от Каталия, Южната империя, а сигурно и по-далечни земи.

Всички хора на света, както изглеждаше, се бяха събрали там с една обща цел — да лижат задника на върховния крал.

— Най-велики сред мъжете — провикна се отец Ярви, — седящ между крале и богове! Коленича в нозете ти! — При тези думи той почти се просна по очи на пода. Ехото от гласа му отекна в балконите и се върна накъсано на стотици тихи шепоти, идващи отвсякъде, оправдавайки името на залата.

Трън осъзна, че всъщност слуховете бяха прекалено ласкателни към „най-великия сред мъжете“. Върховният крал представляваше съсухрена човешка останка на огромен трон. Лицето му беше просто провиснала върху черепа сбръчкана кожа, а от брадата му бяха останали тук-там някой оредял сив кичур. Единствено в очите му имаше някакъв живот — святкаха гневено като черни, лъскави камъчета, когато насочи поглед към пастора на Гетланд.

— На колене, глупачко! — изсъска Рълф, сграбчи Трън за колана и я свлече до себе си. И тъкмо навреме. Една възрастна жена се беше отделила от останалите и вече вървеше към тях.

Имаше кръгло лице с по майчински приветливи ситни бръчки около очите. Бялата ѝ коса беше подстригана късо, а краищата на грубата ѝ, сива роба се влачеха на мърляви, протрити фъндъци по пода. На шията си носеше огърлица от нанизани на изключително фина верижка парченца шумолящ пергамент, гъсто изписани със ситни руни.

— Разбрахме, че кралица Лейтлин чака дете. — Жената може и да нямаше геройски вид, но богове, гласът ѝ бе повече от подобаващ на герой. Плътен, мек, изпълнен с авторитет. Глас, който приковаваше вниманието. Глас, който не търпеше неподчинение.

Макар и на колене, отец Ярви някак успя да се поклони още по-ниско:

— Боговете я благословиха, най-почитана бабо Вексен.

— С наследник на Черния трон, може би?

— Можем само да се надяваме.

— Предай най-сърдечните ни благопожелания на крал Удил — изграка върховният крал, но съсухреното му лице не излъчваше нито сърдечност, нито доброжелателност.

— Аз ще се радвам да ги предам, а той да ги приеме. Мога ли да се изправя?

Първата сред пасторите го дари с миловидна усмивка, вдигна ръка и Трън видя, че дланта ѝ бе изрисувана с преплетени един в друг кръгове от ситни символи:

— Така ми харесваш повече — каза тя.

— Носят се тревожни вести от севера — изграчи върховният крал, повдигна горна устна и прокара език по дупките в оределите му предни зъби. — Чуваме, че крал Удил планира нападение над островитяните.