Джо Аберкромби - Половин свят

— Ти си ми достатъчно семейство, по-голямо не ми е нужно. — В кожата беше увит нож с добре излъскано стоманено острие. Боен кинжал, дълъг и прав, с напречен гард под формата на две преплетени змии и озъбена драконова глава на края на дръжката.

Рин се надигна, нетърпелива да види как стои кинжалът в ръката му.

— Някой ден ще ти направя и меч. Но засега това е всичко, което можах.

— Ти си го направила?

— Гейден ми помогна малко с дръжката. Но острието е изцяло мое.

— Майсторска изработка, Рин. — Колкото повече се вглеждаше, толкова по-хубав ставаше кинжалът. Всяка люспа по змийските кожи се виждаше ясно, драконовата глава се зъбеше насреща му, стоманата лъщеше като сребро, а острието беше наточено като бръснач. Направо не смееше да го пипне. Прекалено хубава вещ за такива мръсни ръце като неговите. — Богове, това е майсторска изработка.

Тя се облегна отново назад, небрежно, сякаш не беше кой знае каква работа.

— Мисля, че открих нов начин за претопяване на стоманата. По-горещ начин. В глинено гърне, или нещо подобно. Слагам кост и въглен, за да се стегне добре стоманата и пясък и стъкло, за да се очисти по-добре от мръсотиите. Но всичко е в горещината… не ме слушаш.

Бранд сви рамене:

— Въртя чука, но само дотам, не я разбирам магията на стоманата. Ти си десет пъти по-добър ковач от мен.

— Гейден казва, че съм докосната от Тя-която-удря-наковалнята.

— Сигурно умира от щастие, че аз напуснах и вместо мен получи теб като чирак.

— Имам дарба.

— Дарба, наречена скромност.

— Скромността е за хора, които няма с какво да се хвалят.

Бранд претегли кинжала в ръка и остана доволен от разпределението на тежестта между дръжка и острие.

— Малката ми сестричка, кралица на пещта и наковалнята. Никога не съм получавал по-добър подарък. — Не че някога беше получавал какъвто и да е. — Ще ми се да имах и аз нещо за теб.

Тя се изтегна на пейката си и се зави с протритото одеяло:

— Всичко, което имам, дължа на теб.

— Не е кой знае какво, нали? — Бранд примижа сякаш думите му причиняваха болка.

— Не се оплаквам. — Рин протегна през огнището силната си, надрана и покрита с мазоли от работата в ковачницата ръка и Бранд я стисна в своята.

Той се покашля и заби поглед в пръстения под.

— Ще се оправиш сама тук, докато ме няма, нали?

— Ще съм като плувец, който току-що се е отървал от тежката си ризница. — Тя му хвърли обичайния закачлив поглед, но Бранд не се подведе. Тя беше едва на петнайсет, той беше единственото ѝ семейство и тя се страхуваше да го загуби, което накара и него да изпита страх. Страх от предстоящата битка. От това, че ще напусне дома. Че ще я остави сама.

— Ще се върна, Рин, преди да си усетила, че ме няма.

— С куп съкровища, нека да позная.

Той ѝ намигна:

— А също така с песни за славните ми подвизи и една дузина роби — взети в плен островитяни, лично от мен.

— И къде ще държиш толкова много роби?

— В голямата каменна къща, която ще ти купя близо до Крепостта.

— Ще имам цяла стая само за дрехите ми — тя погали с върха на пръстите си кирпичената стена. Не беше кой знае какъв дом, но боговете им бяха свидетели, бяха благодарни и на толкова. Помнеха времето, когато имаха небето за покрив.

Бранд също легна — със свити в колене крака, защото малката пейка вече му беше умаляла и краката му висяха — и взе да размотава вмирисаното си, протрито одеяло.

— Рин, мисля, че направих нещо глупаво. — Не го биваше в пазенето на тайни. Особено от нея.

— Този път какво?

Бранд зачопли една от дупките в одеялото:

— Казах истината.

— За какво?

— Трън Бату.

Рин плесна гневно длани върху лицето си:

— Какво ви става на вас двамата?

— Какво имаш предвид? Че аз дори не я харесвам.

— Никой не я харесва. Трън в задника на целия свят е тя. Но ти все в нея си се вторачил.

— Боговете просто ме сблъскват с нея навсякъде, това е.

— А пробвал ли си да се обърнеш на другаде? Тя уби Едуал. Уби го. Мъртъв е, Бранд.

— Знам. Бях там. Но не беше убийство. Какво трябваше да направя? Кажи ми де, като си такава умница. Да си замълча като всички останали? Да си замълча и да ги оставя да я пребият с камъни? Не мога да живея с тежестта на такава вина! — Осъзна, че почти вика, усети гневът да се надига с клокочене в гърдите му и понижи глас. — Просто не мога.

Двамата замълчаха, вторачени гневно един в друг. Жаравата в огнището слегна сред облаче искри.

— Защо все на теб се пада да оправяш света? — попита Рин.