Джоэл Розенберг - Пурпурно небе

Очевидно следваха някакъв ред; най-шумните и едри зверове се бяха струпали пред къщата.

Фрея забоде факлите в нещо като арка пред къщата, готова да ги метне като копия по нападателите. След това ги запали един по един. Сега изглеждаше още по-висока, въпреки че бе слязла от верандата и стоеше в тревата, а той нямаше с кого да я сравни.

Арни пробва да развърти Мьолнир, а след това също слезе от верандата. Иън се почувства чисто гол и много уязвим, но усети, че на верандата е съвсем сам, затова ги последва и застана отстрани. Дори и да искаше да си отиде — а идеята да побегне в този момент вече му се стори много по-примамлива, отколкото преди малко — просто нямаше начин: Чедата бяха напълно обкръжили къщата, скупчени по двама или трима, и той нямаше да може да подмине повече от неколцина.

Дори и да ги изненадаше, като хукнеше, беше малко вероятно да прочисти път през кръга, без да се сблъска с нови и нови, а той не хранеше илюзии, че е способен да се бие в няколко посоки, поне не и дълго.

Фрея изтегли меча си, късият необикновен меч с широко острие, и го насочи напред.

— Кой от вас ще говори от името на всички? Кой от вас ще обясни как така сте дръзнали да нарушавате почивката ми?

Сякаш в отговор, най-едрият от Чедата, широкоплещест звяр с разкъсано ухо, вирна муцуна към небето и зави толкова силно, че на Иън му се стори, че ще му се спукат тъпанчетата. Това не бе просто вой, а сложна последователност от вой и лай, нещо като четиринотна песен, която той повтори няколко пъти с вариации. Друго Чедо поде след него, започвайки по същия начин, а сетне повтори с вариации, докато най-сетне цялата глутница виеше.

— Не! — кресна тя.

Глутницата замлъкна.

— Не. — Фрея поклати глава. — Не ви позволявам да отведете гостите ми, те са мои приятели. Един от вас да придобие човешки облик и ще го обсъдим пред вас, след като приема извинението за това непростимо натрапничество. Друго няма за обсъждане.

Възцарилата се тишина бе неестествена и потискаща. Иън направи крачка към едната страна на къщата — ако Арни не го виждаше, можеше случайно да го прасне с Мьолнир. Щеше да е много хубаво, ако имаха възможност да обсъдят действията си, за да се справят по-успешно, но не за пръв път Иън се натъкваше на възрастни хора, които нямаха търпение да обсъждат неща с младите, както и обратното.

Фрея излъчваше увереност и бе сигурно, че е могъща, но ако тя сама лесно можеше да се справи с десетки Чеда, сигурно щеше да го е споменала.

— След като не желаете да разговаряме — каза тя със силен, но мелодичен глас, — тогава си тръгнете и отнесете недоволството ми със себе си, защото то ще ви струпа тежък товар на гърбовете.

— Последна възможност — измърмори Арни.

Дали това беше спусъкът, или някой от Чедата подаде сигнал, който Иън пропусна — защото не беше едрият, младежът го наблюдаваше в този момент — Иън не бе много сигурен, но без никакво предизвестие поне десет Чеда скочиха върху Фрея, докато други десетина се нахвърлиха върху Арни.

Проблеснаха светкавици, разнесе се оглушителен тътнещ гръм — веднъж, два пъти, три пъти и Арни насочи Мьолнир към главата на един от Чедата, разбивайки я като тиква, паднала на тротоара. Друг вълк скочи на верандата през перилата, но Иън бе предвидил този ход, че някой ще се опита да се промъкне зад Арни, и го посрещна, като го прониза право в гърдите, при което звярът шумно тупна на дъските, а от гърлото му изскочи гъргорене и кръв.

Другите Чеда не забелязаха защитника в суматохата и Иън успя да набоде меча си в ребрата на още един, а сетне и на друг, а после и на четвърти, докато най-сетне една кафява грамада го повали и блъсна в стената на къщата. Главата му се удари толкова силно, че пред погледа му затанцуваха светлини, а очите му се просълзиха.

В продължение на няколко минути след това нещата му се губеха. Иън си спомни, че разполови един от нападателите с Убиеца на гиганти и продължи да го сече, докато накрая острието се заклещи в трупа и той трябваше да го рита с крак, за да освободи меча. През всичкото време изригваха светкавици и тътнеше гръм, съпровождани от собственото му пъшкане от усилие и болка, смесени с воя и писъците на наранени и умиращи Чеда.

Докато си пробиваше път с бой към предната част на къщата, Фрея бе някаква сребърна вихрушка, която улавяше само с периферното си зрение, едно обвито в метал торнадо, което вилнееше сред глутницата Чеда и разхвърляше тела и части от тела настрани, като междувременно разсичаше, ръгаше, размазваше, осакатяваше и риташе.