Джоэл Розенберг - Пурпурно небе

Вълкът потръпна до него, когато някакъв шок разтърси тялото му, а след това още един.

Едва тогава той чу далечното проскърцване, което не бе доловил заради рева на реактивния самолет, едва тогава челюстта на звяра започна да се отпуска и той усети острата миризма на вълча пикня, а десният му крак стана мокър и топъл.

Коленете му поддадоха, усети, че дясната му ръка бе напълно безполезна, но в лявата все още продължаваше да стиска ножа, а гърлото на противника бе оголено пред него. Ториан Торсен замахна с всички сили: веднъж, два пъти, през гърлото на Чедото, след това още два пъти, докато топлата му кръв потече по дрехите му и закапа по снега.

Тъмна сянка се приближаваше по леда с много повече грация, отколкото Ториан притежаваше, и в следващия момент Били Улсън бе до него и му помагаше да се изправи на крака. В ръката си държеше нещо пластмасово като кутия, не, каква ти кутия, това беше един от онези малки мобилни телефони, дето се побираха в дланта.

— Побързай — казваше той. — Ще извлека баща ти от това място, но по дяволите, побързай с разчистването, защото ако не ми се обадиш, докато почистя него, просто се махаме. — Той затвори телефона и внимателно го пусна във вътрешния джоб на палтото, след това плъзна едната си ръка под гърба на Торсен и му помогна да се изправи на крака. — Хайде, господин Торсен… трябва бързичко да се разкараме от това място, наистина бързо. Колата ми е ей там.

Ториан Торсен изплю топла кръв.

— Ти обеща. — Почувства се измамен, въпреки че не можеше да обясни защо. Това си беше неговата битка, не на момчето му.

— Просто излъгах. Години наред съм лъгал и себе си, и другите хора — каза той, без да се забави дори за миг, въпреки че не спря да дърдори. — Просто много, ама много ме бива в лъжите — обясняваше весело той. — Реших, че вълкът не е имал достатъчно време онази нощ, за да ме подуши, но нямаше време да спорим и да се дрънкаме по този въпрос, особено пък след като ти беше преценил, че ще се оставиш да бъдеш убит.

— Само че сега…

— Хубава гледка към звездите има тук. Дори и ние обратните момченца се научаваме как да стреляме, когато пораснем, и въпреки че едва ли ми имат много доверие, когато става въпрос за стрелба на дълги разстояния, ето че тук се получи просто прекрасно. Много ми се искаше да ми дадеш малко време, за да го застрелям, преди да те спипа, но… вече няма значение. После ще имаме достатъчно време, за да поговорим за всичко това. Ако Тори и Маги ги хванат, ще се наложи ние с Джеф двамата да те прекараме.

Моторът на някаква непозната кола бе оставен да работи. Тя бе паркирана встрани от пътя без всякакви светлини. Приближаваха фаровете на някаква друга кола, затова Били го изправи и го подпря на някакво дърво, докато колата отмине.

— Ама къде беше ти?

— Седях си кротко в онази прелестна ледена къща на рибарите, докато сладкото ми малко дупе замръзна — отвърна Били.

— Ти ме излъга.

— И още как — каза той и кимна към колата. Отново потеглиха и този път задната врата се отвори. — Пет пари не давам за дадените обещания, господин Торсен. Хич даже не ми пука дали ще спазя дадената дума, или ще кажа истината или някакви такива простотии. Можеш да ме презираш колкото си искаш. Но пък няма да те пусна да си вървиш, преди да си си записал невероятната ми рецепта за пастет, за да можеш да я дадеш на прелестната си съпруга — той продължи да дрънка, без да спира, докато помагаше на Торсен да се настани вътре в колата.

— Накъде? — прозвуча гласът на Джеф Бйерке.

— Аз ще карам — заяви той. — Ти сядай отзад и гледай там да го позакърпиш, поне колкото може — нареди Били. — От кръвта ми се подкосяват краката, а пък от разните там игли направо ми прилошава.

— Били…

— Там в онова училище за големи момчета със значки не са ли ви научили как да оказвате поне първа помощ? Искам да кажа, поне понякога попадате в ситуации, когато нещата не се решават само с щракване на белезници, дори и в случаите, когато са подплатени с нещо мекичко. Тази стомана, такава простотия. Искам да кажа, не можете ли да измислите някакви подплънки, нещо такова. Или поне да ви ги раздават в различни цветове.

— Били.

— Ааа! Искаш да кажеш: „Къде отиваме?“ ли? — Били Улсън изключи от скорост и спря до тротоара. — Според мен това е повече от очевидно. Господин Торсен е ранен. Можем просто да го оставим в някоя болница, но пък там ще започнат да задават неудобни въпроси, а на нас не ни трябва някой да ни задава неудобни въпроси, дори и Тори, и Маги да успеят да разкарат трупа на Чедото от леда и да го натъпчат в бронкото и да го изкарат от града, без никой да ги спипа. Ако си мислиш, че господин Торсен ще умре без лекарска помощ, тогава ще трябва да се примирим с неудобните въпроси и ще пратим всичко и всички по дяволите…