Джоэл Розенберг - Пурпурно небе

— Аз… аз съм добре — каза Ториан Торсен.

— Разбира се, че си добре, господин Торсен — продължи да бълбука неуморно Били. — Ти просто отиде да се поразходиш малко из парка, да глътнеш малко свеж въздух, а аз пък се явявам в ролята на кралицата на нощта, и ако бъдете така добри и двамата да ми простите за израза, няма нищо на този свят, което приемам за даденост, затова, м…

— Били!

— Добре, добре, Джеф. Май ще трябва да ти го напиша, за да се опиташ поне тогава да го разбереш. Отиваме си вкъщи. — Той включи на скорост и натисна рязко газта. — След около триста километра ще се наложи да заредим, затова или го оправи дотогава, за да не заподозре нещо оня на касата, защото веднага ще позвъни на ченгетата, или…

— Недей да караш прекалено бързо — прекъсна го Джеф.

— Дрън-дрън-дрън, вие нормалните само знаете да дрънкате.

Джеф се разсмя.

Ториан дел Ториан се отпусна назад и затвори очи. Вкъщи.

Да, отиваха си вкъщи.

Иън Сребърния камък се събуди от нечие докосване и веднага посегна към Убиеца на гиганти. Ръката му се сви около познатото оръжие преди още да разбере, че пред него е Арни Селмо, леко приведен.

— Навън има нещо — каза Арни с дрезгав глас, който приличаше на едва доловим шепот.

Иън се изправи и се заслуша в нощните шумове. Единственото, което долови, бе пропукването на огъня в огнището и шумното хъркане на Валин някъде в ъгъла.

Арни бе внесъл ботушите на Иън, затова клекна и му помогна да напъха болния си глезен в десния ботуш, след което го завърза болезнено стегнато. Така беше много добре — по-добре да усеща, че е стегнато, отколкото, че е удобно.

Освен това… Иън бръкна в джоба на панталона, напипа пръстена на Харбард и го плъзна на пръста си. Щеше да бъде много удобно, ако не…

Така бе по-добре. Опита се да стъпва, без да се отпуска изцяло на болния глезен. Трябваше да внимава раната да не се отвори заради прекалено резките му движения, поне докато не станеше крайно наложително.

Може и да станеше. Затова не бе много добра идея, ако не чувстваше никаква болка. Болката бе нещо важно и не биваше да се подминава с небрежно махване на ръката. Щеше да е чудесно, ако болката не го заслепяваше, ако не му пречеше, а служеше единствено за предупреждение, което той да има предвид. Това щеше наистина да бъде…

Чудесно.

Иън прие помощта на Арни да се изправи и да се облече. Коженото му яке висеше закачено на пирон на стената. Той прехвърли Убиеца на гиганти от едната в другата ръка, а после обратно, за да се облече.

Тя излезе от сенките. Тялото й от главата до петите бе покрито в люспести сребърни доспехи. Бяха плътно по нея, сякаш предназначени да подчертаят налетите гърди и бедра и мускулите по плоския й корем.

Лицето й, дори и на светлината от огъня не показваше никакви следи на отпускане или стареене. Беше гладко и възрастта не личеше, някак страшно с тази своя нечовешка прелест и съвършенство.

Бойният й шлем представляваше шапка със сребърни крила над ушите, покрила горната част от главата й, а надолу косата й се стелеше като в някакъв сън по люспестите рамене.

Движенията й бяха като на танцьорка, тя пристъпи към празния пирон на стената, протегна се и свали черна наметка.

Да, но нали на пирона нямаше нищо?

— Нарича се Капишона — каза тя, с глас като звън на сребърни звънчета. — Наметалото е принадлежало на първия вестри, въпреки че той го е дарил по-късно на един от по-младите и неспособни свои синове. — Тя поклати глава. — Казвах му аз, че не бива. Алберих винаги е бил един дребнав мръсник и боклук, въпреки че никога не е съществувал друг с по-умела ръка с чука и длетото.

Само че вестри не ме послуша, проблем, който съм имала много пъти, с много други — обясни тя с усмивка, докато държеше наметалото. — Мисля, че ти трябва да го вземеш. Поне засега. — Тя поклати глава. — През деня не действа особено ефективно, но затова пък през нощта единственото ти притеснение трябва да е собствената ти миризма и шумът, който вдигаш. Чедата ще предпочетат да те пропуснат да минеш, отколкото да преследват звуци и миризми в нощта.

Тя му го подхвърли и той го улови. Изглеждаше създадено от доста плътна материя, беше грубо и дебело, когато го стисна, но почти не тежеше, стори му се леко като от паяжина или шепот.

Виж ти, какво пък! Той пъхна ръка, наметна Капишона на раменете си и закопча единственото му копче на врата. Протегна ръка предпазливо, после я прибра и отново я протегна. Не пречеше на движенията му, защото краят сякаш сам се повдигаше, за да не спъва движенията му.