Джоэл Розенберг - Пурпурно небе

Въпреки че тримата посичаха Чедо след Чедо, въпреки че мирисът на екскременти от умрелите изпълни ноздрите на Иън, докато гръмотевиците и виковете на ранените изпълваха ушите му, все нови и нови Чеда се стичаха по пътеката надолу от хълма и се присъединяваха към битката.

Може би дори и Фрея щеше да бъде погълната от този рояк.

И то защо? Каква беше целта на всичко това? Чедата преследваха семейство Торсен, Фрея, Арни… но защо?

Сред шума наоколо той долови човешки стон от лявата си страна и започна да рита и сече и размазва всичко по пътя си, за да се качи на верандата, където Арни бе притиснат в стената, заобиколен от четири огромни звяра, които му се зъбеха, но се отдръпваха, когато той замахваше с Мьолнир.

Лявата ръка на Арни, кожените доспехи бяха разкъсани, сега висеше кървава отстрани и той едва имаше сили да замахва към Чедата. Ако отново замахнеше с Мьолнир, поне един щеше да успее да скочи върху него.

Иън изрита най-близкото Чедо и прониза следващия през врата. Чедото се сгърчи от болка и зави, като за малко не изметна Убиеца на гиганти от ръката на Иън. Той успя бързо да се отдръпне, за да го задържи, но друг вълк вече бе скочил към Арни, само че един замах на Мьолнир размаза гърдите му в кървава маса от плът и кости. Последва още един и още един…

— Дръпнете се от него! — изкрещя Иън. Пръстенът на Харбард стисна пръста му болезнено.

Чедата спряха и се отдръпнаха, подвили опашки, хленчещи от болка и страх.

Иън разкопча Капишона и го наметна върху раменете на Арни. С тихо стенание Арни изчезна.

— Извинявай, момче — дочу той тих глас до себе си. — Казах ти, че вече не ставам за подобни начинания.

Това нямаше никакво значение.

— Чуйте ме — каза Иън и извиси глас още повече. — Страхувайте се от мен. — Пръстенът на Харбард бе стиснал пръста му като менгеме, но поне ръмженето и воят затихнаха, докато най-сетне спряха напълно.

— Аз съм Иън Сребърния камък — продължи той! — Приятел съм на Фрея и на Гръмовния. Страхувайте се от мен, Чеда на Фенрис.

Чедата захленчиха и глутницата, заобиколила Фрея, се отдръпна. Около нея се бяха натрупали части от вълци, а тя бе покрита с кръв, шлемът й го нямаше, както и част от доспехите. Един от люспестите крачоли бе разпорен от бедрото до глезена и на ханша й висяха части от ризницата, а кървавият й крак беше гол.

Всички очи бяха вперени в него, защото той бе пленил волята им и не я пускаше, докато прибираше Убиеца на гиганти в ножницата. Иън вдигна ръце.

— Страхувайте се от мен — повтори отново той и пристъпи към глутницата. Стори му се, че това е най-правилното, което може да каже.

Те се разделиха като водите на Червено море. Някои от вълците отстъпваха тромаво, почти комично назад през морето от тела и части от тела. Иън не се бе сетил, че половината от чедата са вълци, които се превръщаха в хора, а другата — хора, които се превръщаха във вълци. Чак сега се сети, че в смъртта си хората бяха възвърнали човешкия си облик, защото в смъртта те вече не притежаваха умението да променят формата си, независимо от това, в какъв облик са били в момента на смъртта.

На мътната светлина под трепкащата светлина на разпръскващите искри факли, тела и части от тела на вълци и хора лежаха пръснати по целия хълм. На места се белееха кости и парчета плът също като счупени миди.

Нечия глава лежеше непокътната в краката му. Беше жена с дълга черна коса и лице, което му напомни за Вероника Лейк, мъртва, мръсна, очите — втренчени право в неговите. Половината от Чедата бяха хора в смъртта си. Щеше да приеме смъртта им по-лесно, ако бяха останали във вълчи облик.

Най-едрият от Чедата, онзи с разкъсаното ухо, застана сам пред него, скимтящ, с огромни оголени зъби.

— Страхувай се от мен — рече отново Иън.

Така и стана. Вълкът опика собствените си крака от страх, но въпреки това не помръдна от мястото си и остана с оголени зъби.

— Аз съм Иън Сребърния камък — повтаряше той. — Аз съсичам Чедата. Този от Чедата, който се осмели да се приближи, незабавно ще умре — каза той, а гласът му ставаше все по-тих. — Ти, помияр неден, ти умираш в този момент. Не можеш да си поемеш дъх…

Дишането на звяра спря, както и ръмженето.

— Краката ти омекват…

Просна се на земята и Иън мина от лявата страна на Фрея.

Чедото отново надигна глава, но очевидно бе повярвал на Иън, че не може да си поеме дъх, и затова не се опита да го ухапе.

— … а сърцето ти отказва да…

— Не. — Гласът на Валин проряза скимтенето. — Достатъчно, моля те, това е достатъчно. — Валин стоеше на верандата с вдигната ръка. Той поклати глава. — Ти спечели. Уби много Чеда и уплаши останалите. Те си отиват. Моля те, позволи му да живее. Няма смисъл от всичко това, няма никакъв смисъл. — Джуджето слезе от верандата, без да спира да цъка с език. — Моля те, Иън.