Джоэл Розенберг - Пурпурно небе

Иън усети, че Фрея е застанала до него.

— Ако ти прецениш, мой Сребърни камъко, според мен нищо повече не може да се случи. — Тя се облегна на него и се отпусна с цялата си тежест. — Вече не.

Иън погледна Чедото.

— Можеш да дишаш и краката ти ще те слушат, ако побегнеш далече от мен. Затова бягай — бягайте всички — бягайте, докато можете. Бягайте!

Ненаранените Чеда побягнаха и се пръснаха във всички посоки, а ранените закуцукаха след тях.

Валин кимна.

— Благодаря ти, Иън.

Иън най-сетне проумя. Той не му говореше нито на езика на вестрите, нито на берсмолски, а на английски и в поведението му нямаше и следа от раболепие.

— Много хитро измислено, Лисичи братко — каза Фрея. — Нямах никаква представа.

Валин се изкиска.

— Не може да не си имала никаква идея. Толкова се надявах да дадеш назаем един от скъпоценните камъни на Иън. Той все пак мисли на всички само доброто. — По устните му трепна усмивка. — Нали са у теб? Или поне един от тях. Някъде наблизо, сигурно. Надявах се да го извадиш, ако положението започнеше да излиза от контрол, или поне да го пазиш, ако правилно си разиграех картите. — Той поклати глава. — Аз, разбира се, ще го потърся, но сигурно това няма да е напълно безопасно, прав ли съм?

— Напротив — отвърна тя със студена тънка усмивка. — Върви да го търсиш. Кой знае, може и да го откриеш. Не мисля, че ще бъдем в състояние да те спрем. Не, Арни няма да тръгне да те задържа. Не знам какво ще стане, ако запратиш Мьолнир по него, но той е обмислил и тази възможност.

— А пък от друга страна — продължи Валин, — много е възможно да блъфирам и да не мога да се защитя от Мьолнир, както не могат да ми пораснат криле и да полетя. — Той спря и започна да цъка с език над мъртвото тяло на един от Чедата.

— Напротив, криле могат да ти пораснат и ти ще полетиш — каза тя. — От всички аезирци ти винаги си бил най-добрият в приемане на нов облик.

Валин — Локи — изсумтя.

— Най-добър ли? Най-талантлив, да. Най-умел, да. Но най-добър? Кога ми се е отразило добре?

— Стой настрани — каза Арни Селмо и прехвърли Капишона върху лявата ръка на Иън, след което се обърна към Локи. В дясната ръка все още стискаше Мьолнир. Размаха тежкия боен чук с лекота, сякаш не тежеше повече от химикалка или от аптекарско чукче.

Фрея протегна свободната си ръка. За пръв път се движеше като старица. Много бавно пъхна меча в ножницата.

— Вече няма да се бием, Арнолд — каза тя. — Всичко свърши, поне засега. — Тя кимна с възхищение към Локи. — Много добре измислено… сам ли успя да измислиш всичко?

— Хареса ли ти? — Локи вече бе започнал да се променя и когато застана до нея, се оказа едър мъж с огромна гръд, облечен в черен костюм, сакото — обточено с ширит, но ушито точно по мярка на масивните му гърди, въпреки че и моделът, и платът се сториха непознати на Иън. Въпреки това му се сториха подобни на дрехите в Дивия Запад. Ризата бе снежнобяла, плисирана, сякаш предназначена за фрак.

— Трябваше да се сетя, че си ти.

— Моля те — каза той и се намръщи, но бръчките изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. — След като толкова много години се старах да не се забърквам в нищо. — Той подръпна ръкавелите си и нагласи копчетата. Те, изглежда, бяха направени от черепите на някакво дребно животно, въпреки че Иън не успя да се сети от кое точно. — Ще ми позволиш ли? — каза той и сви лакът, а тя го прие и не обърна никакво внимание на яда в очите на Арни.

— Бавно сега — каза Локи, докато тя куцукаше към къщата, подкрепяна от Иън от едната страна и Локи от другата. — Няма защо да бързаме.

Лицето му бе едро и кръгло, косата и огромната черна брада — гарвановочерни, на места едва-едва докоснати от сиви нишки. Носът му бе голям, а кожата сравнително мургава и приличаше по-скоро на хората от Средиземноморието, отколкото на скандинавец. Имаше приятен вид, когато се усмихваше, а гласът му бе тътнещ баритон.

— Но да, истината е, че си казах, че опитът си струва. Възможностите бяха няколко. — Той поклати глава. — Трябваше да упорствам малко повече — това винаги е бил един от основните ми недостатъци. До един момент имам търпение, но след това… Ооо…

Значи всичко е било негово дело? Проклятието на Один, хвърлено върху Вечния Наследник? Чедата тук и онези, изпратени след Тори в Минеаполис?

Локи се усмихна на Иън.

— О, да, височайши — каза той. — Както сам ще откриеш, че Орфиндел винаги може да разчита на обичта на вестрите, така и Чедата на Фенрис, пръснати по всички краища, са готови да ми отдадат вярата и послушанието си, защото съм бащата на Фенрис.