Да, най-смелите му мечти. Ето че Локи отново хитруваше. Можеше да предложи на Иън много повече, но разчиташе на слабостите на младежа. Бащата в съня не беше непознат човек, той си оставаше баща му, един обикновен баща. Веднага го позна, като изключим това, че не се държеше с него като с боклук.
Намери скритата болка на някого и веднага ще можеш да го контролираш, стига да е достатъчно слаб, за да ти позволи. Иън обаче не бе достатъчно слаб и щеше да носи този сън, забоден в сърцето си като остър нож, чак до края на живота.
Само заради това бе готов да убие Локи, без да изпита и най-малко чувство на угризение, а след това да увеси тялото му на някое дърво, за да го изкълват гарваните. Иън извади Убиеца на гиганти на няколко сантиметра.
— Както решиш, Иън — каза тихо Арни. — Просто ми кажи.
— Недей, Иън — каза Фрея. — Не тук, не сега.
След това хлопна меча на мястото му.
Добре. Нямаше да е тук и нямаше да е сега.
Но подходящият момент щеше да настъпи. Всеки, който би се възползвал от слабостта му, трябваше да бъде задържан далече от скъпоценните камъни. Нека това нещастно подобие на бог да си мисли, че Иън не е в състояние да се контролира, нека го подценява. Беше добре, че един толкова мощен и опасен враг го смята за по-незначителен, отколкото е.
Но щеше да настъпи денят, когато да забоде Убиеца на гиганти първо в китката на Локи, за да изпусне той оръжието си, а след това да го прониже през гърдите между ребрата.
Обърна гръб на Локи и двамата с Арни помогнаха на Фрея да докуцука вътре в колибата.
Утринното слънце заля с ярка весела светлина мястото на клането, станало само преди няколко часа. От ужасяващата гледка на смазани тела бяха останали единствено тъмни петна по тревата и натрапчивата гадна миризма на вълчи изпражнения, която бавно започваше да се разнася.
Къде ли беше преместил Локи труповете и частите от телата? Имаше неща, които бе най-добре да останат тайна.
Иън се отпусна на грубо скования стол. С Капишона за възглавница той се чувстваше доста удобно, до него димеше чаша кафе и той никак не бързаше да тръгва. Нека Фрея поспи.
— Искаш ли да я погледна?
Арни Селмо се усмихна от другия грубо скован дървен стол, поставен до Иън. Мьолнир бе оставен напряко на коленете му, сякаш възрастният човек имаше нужда да го докосва от време на време, за да се чувства сигурен, че му е подръка.
— Разбира се, Иън. Тя е добре, но ти, ако искаш, погледни.
Иън пъхна Капишона под мишница и влезе в къщата; свали фенера от стената, за да не изчаква очите му да привикват с полумрака вътре.
Отпусната като труп, Фрея лежеше неподвижно на леглото, което обикновено делеше с Арни, завита само с тънък чаршаф. Гърдите й се надигаха и отпускаха невъзможно бавно. Ако не беше лекото трепкане на перцето, което някой — по всяка вероятност Арни — бе закачил на тънък конец на една от полиците над главата й, Иън щеше да се изкуши да постави огледало до носа й, за да е сигурен, че диша.
Чаршафът бе поел извивките на съвършеното й тяло, но в тази картина нямаше абсолютно нищо еротично.
Да не би да му бе минало увлечението по нея?
Неее. Май човек никога не успява да притъпи увлечението си по първата богиня на плодородието.
Само че тя изглеждаше толкова безжизнена, така бездиханна, че ако се бе почувствал възбуден, когато я видя, сигурно щеше да заподозре, че страда от някоя особено извратена форма на некрофилия.
Резките от нокти отстрани на шията и лицето вече представляваха стари, почти напълно излекувани рани. Само след ден или два, от тях щяха да останат белези като от отдавна забравени рани, а след седмица, всичко щеше да бъде само един тежък спомен. А тя пазеше толкова много спомени.
Арни се оказа прав; тя наистина беше добре.
Иън духна във фенера, за да угаси пламъка, закачи го до вратата и се върна на верандата, примигвайки в първия момент на светлината. Високо над тях се рееше Мунин, готов, на пост, сигурно оглеждаше дали няма да се появят други Чеда, въпреки че Иън бе напълно убеден, че глутниците щяха да заобикалят този хълм още дълго.
Освен, разбира се, ако Локи не ги изпратеше, за да потърсят диаманта.
Е, след като нямаше да вземе от нея диаманта, това означаваше, че не се налага да се връща, за да й го остави отново, което пък означаваше, че скъпоценният камък си е неин проблем.
Или проблем на всички.
— По дяволите! — каза той.
Арни изви едната си вежда.
— Това по принцип ли го каза, или имаше нещо конкретно наум?
Читать дальше