— Поне започни.
— Точно това е най-трудното. Не знам как.
— На господин Корин не му стигат думите — поклати глава Висена, все още усмихвайки се. — Нещо нечувано! Е, тогава започни от началото.
— Добра идея. — Корин си придаде сериозен вид. — Виждаш ли, Висена, вече от твърде дълго се скитам самотен…
— Из горите и пътищата — завърши магьосницата, прегръщайки го през шията.
Пъстрокрилата птица, кацнала високо на клона на едно дърво, разпери криле, размаха ги, вдигна глава и произнесе:
— Трррк туиит туииит.
Висена откъсни устни от устните на Корин, погледна птицата и й намигна.
— Имаш право — каза тя. — Това наистина е път, от който няма връщане. Лети, кажи им…
Тя замълча и махна с ръка.
— Нищо не им казвай.
„МУЗИКАНТИ“, разбира се, също има своя история. Новелата се появи през 1989 г. по поръчка на Войтек Седенко, който ми предложи да участвам в подготвяща се антология на полската фантастика. Антологията, идеята за която явно беше хрумнала на Войтек от сборника „Опасни видения“ на Харлан Елисън, излезе под името „Алтернативни видения“, но първоначално плануваното й заглавие беше „Заплахи“. Точно това заглавие ми съобщи Седенко, когато ми предложи да участвам, като ми даде да разбера, че не желае фентъзи — жанра, с който тогава бях неразривно свързан. „Е — помислих си, — ако не е фентъзи, и същевременно е «заплаха», става ясно в какъв стил трябва да се напише.“ Никога по-рано не бях планирал да пиша хорър. Не обичах този жанр, защото е лъжлив в самата си дефиниция, дори в наименованието си. Особено когато става въпрос за този най-моден, филмов вариант, наречен — колко правилно — splatter 9 9 Splatter (англ.) — буквално „пръскане“ (подразбира се пръскане на кръв) — поджанр на филма на ужасите, в който съвсем преднамерено акцентът е върху крайно натуралистично демонстриране на кръв, вътрешности и графично насилие чрез използване на специални ефекти, изкуствена кръв, животинско месо и т.н. — Б. пр.
. Който вместо да предизвиква ужас, да плаши и да тревожи, най-често разсмива, а понякога допълнително предизвиква близко да гадене омерзение със „специалните си ефекти“, състоящи се от обилни изригвания на червена боя, зелени сополи и изглеждащи като живи черва от латекс. А съм се възпитавал с добър хорър. В младостта ми, когато разведряването от 1956 г. разтопи ледовете и в преводите, и в издателската политика. Изчетох много класики на литературата на ужаса, хоръри, които явно заслужаваха това наименование, като „Маймунската лапа“ на У. У. Джейкъбс, „Крещящият череп“ на Марион Крофорд, „Сянка над Инсмут“ и други разкази на Лъвкрафт, новаторския за жанра „Разследване“ на Лем. Това бяха истински ужаси. После дълго, дълго време нямаше нищо, докато не се появиха „Бебето на Розмари“ от Айра Левин и „Екзорсист“ на Блати. А след това дойде Стивън Кинг и неговото „Гробище за домашни любимци“. Не знам дали ще ми повярвате, но когато дочетох този роман, а това беше доста късно през нощта, изключих осветлението с някаква странна неохота.
Но не кинговите Домашни любимци дадоха тласък за написването на „Музиканти“. Трябва да знаете, че обожавам котките, направо маниакално обичам тези създания. А когато вечер навън се разнесеше крясък на измъчвана котка под акомпанимента на „Дръж, Роки!“ в изпълнение на съседа ми, господин зъболекаря, или развеселените фалцети на разкошните дечица на съседката, доцент от Лодзския университет, ме обземаше… Не, не ярост, не ожесточение, не жажда за възмездие. Обземаше ме отвратително, позорно усещане за безсилие. А после научих, че съседката ми от петия етаж, пенсионирана учителка, на която шумните разгонени котки й пречели да достигне подобаващото съсредоточаване при проследяването на съдбите на героите на „Династия“, нахранила животинките, като разхвърляла пастет, грижливо смесен… със ситно натрошено стъкло…
И вече имах идея за разказ. Подходящ за заглавието на антологията „Заплахи“. Измъчвате животинки, защото са беззащитни и не могат да ви отвърнат със същото? Внимавайте! Не бъдете толкова сигурни в себе си!
„Музиканти“ излезе в споменатата антология през 1990 г. Това беше първият ми разказ, който не е фентъзи. Пишейки това, имам предвид най-вече класическо фентъзи, случваща се в някаква Небивала земя история от типа меч и магия. Защото „Музиканти“ може да се приеме и за фентъзи. В дефиницията на посочения поджанр се вместват както множество хоръри, така и „Нещо зло се задава“ на Рей Бредбъри. Близки са също — чрез антропоморфизирането на животни — и „Хълмът Уотършип“ на Ричард Адамс, и останалите фентъзита от същия „животински“ жанр.
Читать дальше