Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Като — почти — финал, една любопитна подробност: не всички знаят защо антологията на Седенко излезе като „Алтернативни видения“, а не като „Заплахи“. Причината е, че повечето автори — дали заради вродения си мързел, или защото не са могли да се вместят в определения срок — изпратили на Войтек творби, намерени на дъното на чекмеджето или някъде из харддиска. Както лесно може да се отгатне, гамата на тематиките била доста обширна, а разказите не били свързани с абсолютно нищо помежду си. Освен това в повечето от тях, сякаш нарочно, нямало нито дума за каквито и да било заплахи, така че Седенко нямал друг избор, трябвало да пригоди заглавието на антологията към реалното й съдържание.

Спомням си също, че „Музиканти“ излезе в „котешката“ антология на издателство „Свръхнова“, но както казваше Киплинг, това вече е съвсем друга история. Ще се върнем към нея отново, и то скоро.

Да добавя накрая, че през 1990 г. „Музиканти“ получи наградата на Литературната фондация „Наталия Гал“. Това беше почти същото като първото ми отличие от фендъма — статуетката на наградата „Януш А. Зайдел“. Тази награда беше доказателство, че въпреки общоприетото мнение, мейнстриймът ме забеляза и ме оцени едновременно с фантастите и тяхното гето.

Там, където градът на практика свършваше, зад колелото на трамвайната линия, зад скритите в строителен изкоп железопътни релси и зад пъстрите квадрати на градините, се ширеше неравно, хълмисто поле, отрупано с боклуци и разринато, озъбено с бетонни късове и стърчащо арматурно желязо, гъсто обрасло с магарешки тръни, пирей, полевица, глухарчета и лисича опашка.

Това беше ивица ничия земя, фронтова зона между каменната стена на жилищните блокове и далечната тъмнозелена гора, изглеждаща синкава през мъглата на смога.

Хората наричаха тази местност Доловете. Но това не беше истинското име на мястото.

Районът винаги е бил пустеещ, тук рядко проникваха дори вездесъщите деца, които, по примера на родителите си, предпочитаха да играят на места, скрити в безопасните и уютни железобетонни каньони. Само понякога тук посядаха пияници, атавистично привлечени от зеленината, но и те не навлизаха по-навътре от самия край на местността. Освен тях никой друг не идваше в Доловете.

Ако не се смятат котките.

Цялата околност беше пълна с котки, но Доловете бяха тяхното царство, неоспоримо владение и убежище. Местните кучета, редовно насъсквани срещу котките от своите стопани, се спираха на границата на пустошта и се връщаха, навирили опашка и скимтейки. Покорно приемаха жестоките побоища на господарите си заради своята страхливост — Доловете бяха по-страшни за тях от болката.

Хората също се чувстваха странно в Доловете. Денем. Защото нощем никой не навлизаше в Доловете.

Ако не се смятат котките.

През деня стаени и предпазливи, нощем котките обикаляха из Доловете с мека, прокрадваща се стъпка, извършваха необходимите корекции върху числеността на местните мишки и плъхове, будеха жителите на крайните блокове с пронизващите си крясъци, свидетелстващи за любов или кървава битка. Нощем котките се чувстваха в Доловете в безопасност. А денем — не.

Местните жители не обичаха котките. Като се има предвид, че от време на време измъчваха зверски създанията, които обичаха и които държаха в каменните си свърталища, определението „не обичаха“ по отношение на котките придобиваше съответстващото мрачно звучене. Случваше се котките да се замислят относно причините за това положение. Мненията се разделяха; повечето котки смятаха, че са виновни онези на вид незначителни дреболии, които бавно, но сигурно убиваха хората и ги водеха до лудост — острите, смъртоносни иглички азбест, които хората носеха в белите си дробове; или убийствената радиация, излъчвана от бетонните стени на жилищата им; или киселинният, гибелен въздух, постоянно висящ над града. Какво чудно има, казваха котките, че някой, балансиращ на ръба на гибелта, разяждан от отрови и болести, мрази жизнеността, енергията и силата? Че някой изнервен и неспокоен реагира с ярост и бяс на топлото, пухкаво и мъркащо спокойствие на другите? Не, в това нямаше нищо учудващо. Вместо да се учудват, котките трябваше да бъдат нащрек — да бягат с всички сили и с цялата си пъргавина, когато зърнат на хоризонта едра или дребна двукрака фигура. Трябваше да се пазят от ритници, тояги, камъни, зъбите на насъскани кучета, автомобилни гуми. Трябваше да умеят да разпознават жестокостта, скрита зад процеждащото се през стиснатите зъби „пис-пис“. И това беше цялата работа.