Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Продал си ги! Чухте ли? — изуми се полуръстът. — Продал е конете ми!

— Ясно — каза Лютичето. — Имал е време да го направи — тук е от цели три дни. Виждам те тук от три дни… Тоест него… По дяволите, Даинти, значи ли това, че…

— Разбира се, че значи! — завика търговецът, тропайки с покритите си с козина крака. — Той ме ограби на пътя, на един ден оттук. Дошъл е в града, представяйки се за мен, разбирате ли? И е продал конете ми! Ще го убия! Ще го удуша със собствените си ръце!

— Разкажете как се случи това, господин Бибервелт.

— Гералт от Ривия, ако не се лъжа? Вещерът?

Гералт кимна в знак на съгласие.

— Всичко се нарежда възможно най-добре — каза полуръстът. — Аз съм Даинти Бибервелт от Рдестова ливада, фермер, коневъд и търговец. Наричай ме просто Даинти.

— Разказвай, Даинти.

— Ето как стана. С конярите ми водехме конете за продажба на пазара в Дяволски брод. Спряхме за последна почивка на ден път от града. Пийнахме си греяна ракия и легнахме да спим. Събуждам се посред нощ и чувствам, че мехурът ми е на път да се пръсне. Слизам от каруцата и си викам: я да погледна за всеки случай как са конете на ливадата. Тръгвам натам, а е тъмно като в рог. Изведнъж виждам, че някой идва. „Кой е там?“ — питам. Той — нито гък. Приближавам се и виждам… самия себе си. Все едно съм пред огледало. Мисля си: не трябва да пия толкова ракия, проклета отрова. А ето този… защото беше точно той, ме удари по главата! Видях звездички и ми се подкосиха краката. На сутринта се пробуждам в някакъв проклет храсталак, на главата ми цицина с големината на краставичка, а наоколо няма жива душа и ни следа от обоза ни. Бродих цял ден, докато намеря пътя, после два дни се мъкнах дотук, като ядях корени и сурови гъби. А той… този гаден Дудулико, или както там се казва, се представил за мен в Новиград и продал конете ми! Ей сега ще го… И на конярите ще им дам да се разберат, всеки ще получи по сто камшика на гол задник! Как тъй няма да познаят собствения си господар! Глупаци зелкоглави, пияници…

— Не им се гневи, Даинти — каза Гералт. — Не са имали никакъв шанс. Мимикът копира с такава точност, че не е възможно да се отличи от оригинала или от жертвата, в която се е превърнал. Ти какво, никога ли не си чувал за мимиците?

— За чуване — чувал съм. Но мислех, че са измишльотини.

— Не са измишльотини, както виждаш. На метаморфа му е достатъчно само да се вгледа внимателно в жертвата, за да възпроизведе мигновено и безпогрешно нужната структура на материята. Забележи, че това не е илюзия, а абсолютно пълно изменение. До най-дребните подробности. Не се знае как точно го правят. Магьосниците предполагат, че тук влиза в действие същият компонент на кръвта като при ликантропията, но аз мисля, че е нещо различно и хиляди пъти по-силно. В края на краищата върколаците имат две, най-много три форми, а метаморфът може да се превръща в когото си иска, стига масата на телата приблизително да съвпада.

— Масата на телата?

— Е, например в мастодонт не може да се превръща. Нито пък в мишка.

— Разбирам. А защо го върза с тази верижка?

— Сребро. За ликантропите е смъртоносно, а при мимиците, както виждаш, само спира трансформацията. И ето че седи тук в истинския си вид.

Метаморфът отдели залепналите си устни и изгледа навъсено вещера. Очите му бяха изгубили свойствения за полуръстовете орехов цвят и бяха станали жълти.

— И добре, че седи, кучият син — промърмори Даинти. — Представете си само — дори е отседнал тук, в „Острието на копието“, където обикновено отсядам аз. Вече си е въобразил, че той — това съм аз.

Лютичето поклати глава и каза:

— Той беше ти. Виждам се с него от три дни. Изглеждаше като теб и говореше като теб. Мислеше като теб. А когато ставаше въпрос за почерпки, беше стиснат като теб. А може би даже още по-стиснат.

— Последното не ме вълнува — каза полуръстът. — Така ще мога да си върна поне част от парите. Гнус ме е да го докосвам. Лютиче, вземи му торбата и виж какво има в нея. Трябва да е доста, ако този конекрадец наистина е продал конете ми.

— Колко коня имаше?

— Дванайсет.

— Ако се смята по световните пазарни цени — рече трубадурът, след като погледна в торбата, — това, тук стига само за един кон, и то ако е стар и проскубан. А ако смятаме по новиградските цени — за две, най-много три кози.

Търговецът си замълча, но сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Телико Лунгревинк Леторт наведе нос, спусна още повече долната си устна и замърмори съвсем тихо.