Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Не разговарям на деликатни теми с личности, които ядат и пият, а през това време заставят приятелите си да стоят прави — отвърна трубадурът и без да дочака покана, седна. Полуръстът си кусна от супата и облиза увисналите на лъжицата нишки сирене.

— Което е вярно, вярно си е — рече той навъсено. — Каня ви. Заповядайте и да ви е сладко. Ще хапнете ли от лучената супа?

— По принцип не ям толкова рано — сбърчи нос Лютичето. — Но така да бъде, ще хапна. Обаче не и на празен стомах. Хей, стопанино! Бира, ако може. По-живо!

Девойка с впечатляващо буйна, дълга чак до кръста коса донесе халби и чинии със супа. Гералт се вгледа в кръгличкото й, покрито с мъх личице и си помисли, че би имала хубава уста, ако се сещаше да я затваря понякога.

— Горска дриада! — възкликна Лютичето, като хвана ръката на момичето и я целуна. — Силфида! Фея! Божествено създание с очи като езера! Прелестна като утринна зора, а формата на съблазнително отворената ти уста…

— Дайте му бира, по-бързо — простена Даинти. — Че ще се случи нещастие.

— Няма, няма — увери го бардът. — Нали, Гералт? В целия свят не могат да се намерят по-спокойни хора от нас двамата. Аз, господин търговецо, съм поет и музикант, а музиката смекчава нрава. А присъстващият тук вещер е опасен изключително и само за чудовищата. Да ви запозная: това е Гералт от Ривия, страшилище за вампирите, върколаците и всякакви гадини. Сигурно си слушал за Гералт, Даинти?

— Слушал съм. — Полуръстът погледна подозрително вещера. — И какво… Какво правите в Новиград, господин Гералт? Нима тук са се появили някакви страшни чудовища? Вас… хм… наеха ли ви?

— Не — усмихна се вещерът. — Дойдох да си почина.

— О! — възкликна Даинти и нервно помръдна косматите си крака, които висяха на половин лакът над пода. — Това е чудесно…

— Кое е чудесно? — Лютичето погълна лъжица супа и си пийна от бирата. — Не искаш ли да ни помогнеш, Бибервелт? Във веселбите, разбира се. Виж колко хубаво се подрежда всичко. Тук, в „Острието на копието“, ще си пийнем. После смятаме да отскочим до „Пасифлора“, много скъп и приличен публичен дом, където можем да си поръчаме някоя полуелфка, а кой знае, може и чистокръвна елфка. Обаче се нуждаем от спонсор.

— Какъв?

— Такъв, който ще плаща.

— Така и предполагах — промърмори Даинти. — Съжалявам. Първо, имам делова търговска среща. Второ, нямам средства за финансиране на подобни веселби. Трето, в „Пасифлора“ се допускат само хора.

— А ние какви сме, да не сме сови? А, разбирам. Там не пускат полуръстове. Вярно е. Прав си, Даинти. Тук е Новиград. Столицата на света.

— Да… — каза полуръстът, без да откъсва поглед от вещера и странно кривейки устни. — Е, аз ще тръгвам. Имам уговорка…

Вратата на залата се отвори с трясък и през нея влетя… Даинти Бибервелт.

— О, богове! — извика Лютичето.

Полуръстът, появил се на вратата, не се отличаваше с нищо от полуръста, седящ на масата, ако не се брои, че този на масата беше чист и спретнат, а другият — мръсен, небръснат и мърляв.

— Ето къде си, нещастнико! — изрева мръсният полуръст и се хвърли към масата. — Ах ти, крадецо!

Неговият чистичък близнак скочи, преобърна табуретката си и помете съдовете от масата. Гералт реагира машинално и мълниеносно: взе от пейката меча си, както си беше в ножницата, и удари Бибервелт по врата с тежкия ремък. Полуръстът рухна на пода, претърколи се, шмугна се между краката на Лютичето и залази към изхода, при което крайниците му изведнъж се издължиха като крака на паяк. Когато видя това, мърлявият Даинти Бибервелт започна да ругае, изкрещя и отскочи така, че гърбът му се удари с грохот в дървената преграда. Гералт захвърли ножницата, изрита един стол от пътя си и се хвърли в преследване. Чистият Даинти Бибервелт, който вече доста се различаваше от двойника си, прескочи прага на вратата и се озова в общата зала, като се сблъска с девойката с полуотворената уста. Когато видя дългите крака и карикатурно размилата се физиономия, момичето доразтвори устата си до максималното възможно положение и нададе пронизителен писък. Гералт, възползвайки се от забавянето, настигна създанието насред залата и с ловък ритник в коляното го повали на пода.

— Не мърдай, братко — процеди той през зъби, допрял меча в гърлото на тварта. — Не мърдай.

— Какво става тук? — развика се кръчмарят, който тичаше към тях, стиснал лопата. — Какво е това? Стража! Дечка, викни стражата!

— Неее! — извика съществото, притискайки се към пода и деформирайки се още повече. — Неее, милост!