Пак сняг покрива земята,
ледът сковава блатата.
Промяната леко посрещам,
но тъга у тебе усещам.
— Нова балада?
— Аха. Ще я нарека: „Зима“. Само че още не е готова, нещо не мога да я довърша, заради Веспуля съм объркан и римите не ми идват в главата. А, Гералт, забравих да те питам, как е Йенефер?
— Никак.
— Разбирам.
— Нищо не разбираш. Е, къде е твоята кръчма, далече ли е?
— Зад ъгъла. О, вече пристигнахме. Виждаш ли табелата?
— Виждам я.
— Приветствам ви и ви се покланям ниско! — усмихна се Лютичето на девойката, която метеше стълбите. — Някой казвал ли ви е, че сте прелестна?
Девойката се изчерви и хвана още по-здраво метлата. Гералт си помисли, че тя всеки момент ще удари трубадура с дръжката. Но грешеше. Девойката се усмихна мило и запърха с ресници. Лютичето, както обикновено, не обърна никакво внимание на това.
— Приветствам ви и ви поздравявам! Добър ден! — обади се гръмогласно той, когато влязоха в кръчмата, и прекара палец по струните на лютнята. — Маестро Лютичето, най-знаменитият поет в тази страна, посети нещастната ти кръчма, стопанино! Тъй като му се припи бира. Оценяваш ли честта, оказана ти от мен, мошенико?
— Оценявам я — промърмори кръчмарят, излизайки иззад тезгяха. — Радвам се да ви видя, господин певецо. Виждам, че наистина не говорите празни приказки. Обещахте да дойдете още сутринта и да платите за снощните подвизи. А аз си помислих, че лъжете, както обикновено. Направо изгарям от срам.
— Съвсем напразно се срамуваш, добри човече — подхвърли безгрижно трубадурът. — Защото нямам пари. Ще поговорим за това после.
— А, не — рече студено кръчмарят. — Ще поговорим сега. Кредитът свърши, уважаеми господин поете. Два пъти поред няма да ме направиш на глупак.
Лютичето окачи лютнята си на стърчащата от стената кука, седна на масата, свали шапката си и поглади замислено забитото в нея перо.
— Имаш ли пари, Гералт? — попита той с надежда в гласа.
— Не. Всичко отиде за кафтана.
— Това не е добре — въздъхна Лютичето. — По дяволите, нито една жива душа, никой, който да може да почерпи. Хей, стопанино, защо е толкова пусто днес при теб?
— Още е рано за редовните клиенти. А калфите зидари, които ремонтират храма, вече бяха тук и се върнаха на строежа. И майсторът отиде с тях.
— И няма никого, абсолютно никого?
— Никого, ако не броим благородния търговец Бибервелт, който похапва в страничната зала.
— Даинти е тук? — зарадва се Лютичето. — Трябваше да кажеш веднага. Да отидем в залата, Гералт. Познаваш ли Даинти Бибервелт, полуръста 3 3 В произведенията на Сапковски расата на полуръстовете (пол. — niziołek) е базирана почти изцяло на хобитите на Дж. Р. Толкин. — Б.пр.
?
— Не.
— Няма проблем. Ще се запознаеш. Охо! — възкликна трубадурът, насочвайки се към страничната зала. — Усещам от запад повея и аромата на лучена супа, толкова скъп за обонянието ми. Куку! Това сме ние! Изненадка!
В залата, на средната маса, до стълб, украсен с гирлянди от чесън и снопове билки, седеше пълничък къдрав полуръст със зеленикава жилетка. В дясната си ръка стискаше лъжица, а с лявата придържаше глинена паница. При вида на Лютичето и Гералт полуръстът застина, отвори уста, а огромните му очи с орехов цвят се разшириха от страх.
— Здрасти, Даинти — каза Лютичето, като помаха весело с шапката си. Полуръстът все така не променяше позата си и не затваряше уста. Гералт забеляза, че ръката му леко потрепва, а висящата от лъжицата дълга нишка варен лук се люлееше като махало.
— Зззздрррасти, Лютиче — изпелтечи Бибервелт и преглътна шумно.
— Разхълца се? Искаш ли да те стресна? Слушай: на бариерата са видели жена ти. Ей сега ще дойде. Самата Гардения Бибервелт! Ха-ха-ха!
— Ама че си глупак, Лютиче — рече укорително полуръстът.
Лютичето отново се разсмя гръмогласно, като същевременно изсвири два акорда с лютнята.
— Изглеждаш изключително глупаво, братче, и ни зяпаш така, сякаш са ни пораснали рога и опашки. А може би си се изплашил от вещера? А? Или мислиш, че е открит сезонът за лов на полуръстове? А може…
— Престани! — не издържа Гералт и се приближи към масата. — Извинявай, приятелю. Лютичето преживя днес тежка лична драма и още не се е оправил. Опитва се да прикрие чрез шеги тъгата си, потиснатото си настроение и срама.
— Не ми казвайте. — Полуръстът най-накрая изсърба съдържанието на лъжицата. — Сам ще отгатна. Веспуля най-сетне го е изхвърлила. Така ли е, Лютиче?
Читать дальше