Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Мечът му го нямаше.

„Нищо не може да изкорени от мен този рефлекс — помисли си той, отскачайки меко. — Навик? Клетъчна памет? Аз съм мутант и реагирам като мутант“. При тази мисъл той отново падна на коляно и посегна към камата си в ножницата на ботуша.

Камата я нямаше.

Усмихна се накриво и веднага получи удар с тояга по главата. Пред очите му присветна и го прониза болка чак до върховете на пръстите. Падна отпуснат и все така усмихнат.

Единият от нападателите го притисна с коляно към земята, а другият изтръгна кесията от колана му. Проблесна нож. Седналият на гърдите му човек разкъса дрехата му под шията, хвана верижката и измъкна медальона. Но веднага го пусна.

— Баал Зебута — извика непознатият. — Това е вещер… Чародей…

Вторият изруга.

— Та той нямаше меч… О, Богове… Пфу, пфу… Да се махаме, Радгаст! Не го докосвай, пфу, пфу!

Луната надникна за миг през тънкия облак. Гералт видя над себе си слабото лице, което много приличаше на муцуна на плъх, и малките блестящи черни очички. Чу тропота на втория, който се отдалечаваше в пресечката, от която лъхаше на котки и на загоряла мазнина.

Човекът с плъхската физиономия бавно отмести коляно от гърдите му и Гералт ясно чу шепота му:

— Следващия път… Следващия път, когато решиш да се самоубиваш, вещерю, не забърквай други в тази работа. Просто се обеси в конюшнята.

През нощта явно беше валяло.

Гералт излезе от конюшнята, разтърка очи и изчисти сламата от косите си. Изгряващото слънце хвърляше отблясъци върху мокрите покриви и обагряше в златисто пасищата. Вещерът се изплю, но неприятният вкус в устата му остана. Усещаше тъпа болка в подутината на главата.

На бариерата пред конюшнята седеше черна котка, която лижеше съсредоточено лапата си.

— Пис, пис, коте — повика я вещерът.

Котката застина, погледна го зловещо, прибра уши и засъска, оголила зъби.

— Знам — кимна Гералт. — И аз не те харесвам. Просто се пошегувах.

Стегна бавно разхлабилите се катарами и шнурчета, изглади дрехите си и провери дали някъде не ограничават свободата на движенията му. Прехвърли меча зад гърба си и нагласи ръкохватката над дясното си рамо. Завърза кожена лента през челото си, отметна косата си зад ушите и си сложи дългите бойни ръкавици със стърчащите конуси на сребърните игли.

Погледна още веднъж слънцето, свивайки зениците си във вертикални процепи, и си помисли: „Прекрасен ден. Прекрасен ден за битки.“

Въздъхна, изплю се и тръгна бавно по уличката, покрай стените на къщите, от които се носеше острата миризма на мокра варовикова мазилка.

— Ей, чудако!

Гералт се обърна. Цикада, заедно с трима съмнителни на вид въоръжени типове, седеше върху купчина греди, наредени покрай стената. Стана, протегна се и излезе насред улицата, като старателно заобикаляше локвите.

— Накъде си се запътил? — попита той, сложил тънките си длани върху накичения с оръжия колан.

— Не е твоя работа.

— За да съм пределно ясен: изобщо не ми пука за кмета, магьосника и целия този смотан град — каза Цикада, като изговаряше бавно думите. — Работата е в теб, вещерю. Няма да стигнеш до края на тази уличка. Чуваш ли? Искам да проверя как се справяш в боя. Този въпрос не ми дава мира. Стой, ти казвам!

— Махни се от пътя ми.

— Стой! — изрева Цикада и стисна дръжката на меча си. — Не разбра ли? Ще се бием. Предизвиквам те! Сега ще видим кой е по-добър!

Гералт сви рамене, без да забавя крачка.

— Предизвиквам те на двубой! Чуваш ли, изрод такъв? — извика Цикада, като отново му прегради пътя. — Какво чакаш? Вади желязото от ножницата! Какво, страх ли те хвана? Или се биеш само с такива като Истред, когато чукат вещицата ти?

Гералт продължаваше да върви, като принуди Цикада да заотстъпва неловко. Приятелите на Цикада станаха от гредите и тръгнаха на известно разстояние подире им. Гералт чуваше как калта мляска под краката им.

— Предизвиквам те! — повтори Цикада, като пребледня и поруменя едновременно. — Чуваш ли, вещерски боклук? Какво още трябва да направя? Да те заплюя в муцуната?

— Наплюй себе си!

Цикада спря и наистина си пое въздух, за да се изплюе. Той гледаше вещера в очите, а не в ръцете. А това беше грешка. Без да забавя крачка, Гералт го удари мълниеносно с юмрук, облечен в ръкавицата с шипове — без да замахва, само леко присви колене. Удари го право в свитите устни. Те се пръснаха като сплескани вишни. Вещерът се приведе и го удари още веднъж на същото място, но този път замахна и почувства как яростта му се слива със силата на инерцията на удара. Цикада, който в момента се бе завъртял и седеше на един крак в калта, се стовари окървавен в една локва. Вещерът дочу зад гърба си съсък — мечове излизаха от ножниците си. Спря и се обърна бавно, хванал ръкохватката на меча си.