Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Е — каза той с треперещ от ярост глас, — моля, заповядайте!

Този, който беше извадил оръжието си, го погледна в очите, но издържа погледа му само секунда и извърна глава. Другите двама отстъпиха. Отначало бавно, а после все по-бързо. Като ги видя, онзи с меча също отстъпи, мърдайки беззвучно устни. Най-далечният се обърна и побягна, като пръскаше кал, а останалите застинаха по местата си.

Цикада се обърна в калта, опря се на лакти, смотолеви нещо и изплю парче зъб и кръв. Гералт с отвращение го изрита в бузата, счупи лицевата му кост и отново го събори в локвата.

И без да се оглежда, продължи по пътя си.

Истред вече го чакаше при кладенеца, облегнат на обраслата със зелен мъх дървена макара. На колана му висеше меч. Великолепен, лек тергански меч с полузакрит предпазител, чиято обкована ножница докосваше стигащия до над коляното лъскав ловджийски ботуш. На рамото на магьосника беше кацнала настръхнала черна птица.

Керкенез.

— Ето те, вещерю. — Истред подложи облечената си в ръкавица ръка на керкенеза и внимателно премести птицата върху навеса над кладенеца.

— Ето ме, Истред.

— Не очаквах да дойдеш. Мислех, че ще си тръгнеш.

— Не си тръгнах.

Магьосникът се разсмя гръмогласно, отметнал глава назад.

— Тя искаше… искаше да ни спаси — каза той. — И двамата. Нищо не се получи, Гералт. Ще кръстосаме мечове. Трябва да остане само един.

— Смяташ да се биеш с меч?

— Това учудва ли те? Нали и ти ще се биеш с меч? Хайде, давай!

— Защо, Истред? Защо с меч, а не с магия?

Магьосникът пребледня и устните му потрепнаха нервно.

— Давай! — извика той. — Не е време за въпроси, това време отмина! Сега е време да се действа!

— Искам да знам — изрече бавно Гералт. — Искам да знам защо с меч. Искам да знам как и защо се оказа, че имаш черен керкенез. Имам право да знам истината, Истред.

— Истината? — повтори високо магьосникът. — Е, може и да я получиш. Да, може и да я получиш. Имаме равни права. Питаш за керкенеза? Долетя на разсъмване, мокър от дъжда. Донесе писмо. Кратко, знам го наизуст. „Сбогом, Вал. Прости ми. Има дарове, които не могат да се приемат, а аз нямам нищо, с което да се отблагодаря. И това е истина, Вал. Истината е парче лед“. Е, Гералт? Доволен ли си? Спазени ли са правата ти?

Вещерът бавно кимна.

— Добре — каза Истред. — Сега аз ще се възползвам от моите права. Защото няма да взема под внимание това писмо. Не мога без нея… Предпочитам… Хайде, по дяволите!

Той се приведе и измъкна меча с бързо, ловко и привично движение. Керкенезът заврещя.

Вещерът стоеше неподвижно, отпуснал ръце.

— Какво чакаш? — извика магьосникът.

Гералт бавно вдигна глава, вгледа се в него, а после му обърна гръб.

— Не, Истред — каза той. — Сбогом.

— Какво означава това, по дяволите?

— Истред — каза Гералт през рамо, — ако си решил да се самоубиваш, не забърквай и други. Обеси се в конюшнята.

— Гералт! — извика магьосникът и гласът му изведнъж изви, поразявайки слуха с фалшиви злобни нотки. — Няма да се откажа! Тя няма да избяга от мен! Ще я последвам във Венгерберг, ще я последвам накрая на света, ще я намеря! Никога няма да се откажа от нея! Чуваш ли!

— Сбогом, Истред.

Отдалечи се по уличката, без да погледне назад. Вървеше, без да обръща внимание на хората, които бързо отстъпваха от пътя му и рязко затръшваха врати и прозорци. Не забелязваше никого и нищо.

Мислеше за писмото, което го очакваше в странноприемницата.

Ускори крачка. Знаеше, че върху възглавницата го очаква мокър от дъжда керкенез, стиснал писмо в кривия си клюн. Искаше да го прочете колкото се може по-бързо.

Макар че знаеше какво пише в него.

— Ти, свиня такава! Надут свирач! Ти, лъжецо!

Заинтригуван, Гералт се подаде с кобилата иззад ъгъла. Още не беше успял да установи източника на виковете, когато към тях се присъедини гъст, лепкаво-стъклен звън. „Вишнев конфитюр — помисли си вещерът. — Такъв звук се издава от буркан с вишнев конфитюр, ако се хвърли от голяма височина и с голяма сила.“ Знаеше това много добре — когато живееше с Йенефер, се беше случвало тя да хвърля по него буркани с конфитюр, подарени й от клиенти. Защото самата Йенефер си нямаше никаква представа как се приготвя конфитюр, а магията не винаги беше надеждна в това отношение.

Зад ъгъла на уличката, пред тясна, боядисана в розово къщичка, се беше събрала група зяпачи. На малкото, окичено с цветя балконче под наклонения навес стоеше млада светлокоса жена по нощница. Разкривила пухкавото си закръглено лице, обрамчено с къдрици, тя със замах запрати надолу нащърбена саксия с цветя.