Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Значи — продума най-сетне полуръстът — съм ограбен и докаран до просешка тояга от създание, което смятах, че съществува само в приказките. На това му се вика да не ти върви.

— Няма какво да се добави — рече вещерът, оглеждайки треперещия на табуретката метаморф. — Аз също бях сигурен, че мимиците отдавна са избити. Казват, че преди много от тях са обитавали тукашните гори и плата. Но способността им да мимикрират притеснила първите заселници и те започнали да ги ловят. Доста успешно. И скоро избили почти всички.

— За щастие — каза кръчмарят. — Пфу, пфу, кълна се във Вечния огън, по-добре да си имаш работа с дракон или дявол, които винаги си остават дракон и дявол и знаеш какво да очакваш. Но върколащината, всякаквите трансформации и изменения, тази отвратителна, демонска процедура, мошеничество и коварна измама, нанасящи вреда на хората и обричащи ги на гибел — това е същността на тези отвратителни твари. Казвам ви, нека да извикаме стражата — и в огъня!

— Гералт — обади се Лютичето, — искам да чуя мнението на специалист. Наистина ли мимиците са толкова опасни и агресивни?

— Способността им да копират — каза вещерът — е по-скоро средство за защита, отколкото за нападение. Не съм чувал…

— По дяволите! — прекъсна го Даинти и удари с юмрук по масата. — Ако да те фраснат по главата и после да те оберат, не е нападение, тогава кое? Стига сте се правили на умни. Всичко е много просто: мен ме нападнаха и ме ограбиха, като ми откраднаха не само добитото с тежък труд имущество, но и външността. Искам удовлетворение, няма да заспя…

— Стражата, трябва да се извика стражата — настояваше кръчмарят. — И свещеници! И да се запали това чудовище, този нечовек!

— Стига, стопанино — вдигна глава полуръстът. — Омръзнахте ми с тази ваша стража. Обръщам ви внимание, че този нечовек е сторил зло единствено на мен. Между другото, аз също съм нечовек.

— Какви ги говорите, господин Бибервелт — разсмя се нервно кръчмарят. — Вие сте едно, а той съвсем друго. Вие сте почти човек, а той — чудовище. Учудвам ви се, господин вещер, как си стоите толкова спокойно. За какво съществувате, с извинение? Вашето задължение е да убивате чудовища, нали така?

— Чудовища — рече Гералт студено. — А не представители на разумни раси.

— Е, господине — каза кръчмарят, — този път прекалихте.

— Така си е — вметна Лютичето. — Прекали, Гералт, с тази твоя разумна раса. Я го виж само.

Телико Лунгревинк Леторт в настоящия момент наистина не приличаше на представител на разумна раса, а на кукла, направена от слепена мръсотия и прах. Взираше се умолително във вещера с мътните си жълти очи. А и подсмърчането, което издаваше допрелият се до масата нос, не отиваше на представител на разумна раса.

— Стига с тези празни приказки! — изрева Даинти Бибервелт. — Няма какво да се умува толкова. Важното са моите коне и моите загуби. Чуваш ли, гъбо проклета? На кого продаде конете ми? Какво направи с парите? Казвай веднага, защото ще те хвана и ще ти съдера кожата от бой!

Дечка открехна вратата и подаде светлокосата си главица в залата.

— Гости в кръчмата, татко — прошепна тя. — Зидари от строежа и други. Обслужвам ги, не викайте толкова високо, че ще започнат да надничат тук.

— О, Вечен огън! — уплаши се кръчмарят, гледайки разплескалия се метаморф. — Ако някой влезе тук и види това… о, ще стане лошо. Ако не искате да викнем стражата, то… Господин вещерю! Ако това наистина е векслинг, кажете му да се превърне в нещо по-прилично, за да не го разпознаят. Засега.

— Вярно — каза Даинти. — Нека се превърне в нещо, Гералт.

— В какво? — попита неочаквано метаморфът. — Мога да приемам само формите на същества, които мога да огледам хубаво. В кой от вас да се превърна?

— Само не в мен — каза бързо кръчмарят.

— И в мен не — изохка Лютичето. — Впрочем, това не би бил никакъв камуфлаж. Всички ме познават, така че наличието на две Лютичета на една маса ще е по-голяма сензация от този тук в собствения му облик.

— С мен е същото — усмихна се Гералт. — Оставаш само ти, Даинти. И всичко се нарежда чудесно. Не се обиждай, но добре знаеш, че хората трудно различават един полуръст от друг.

Търговецът не се колеба дълго.

— Добре — каза той. — Така да бъде. Свали му верижката, вещерю. Хайде, превръщай се в мен, разумна расо.

Веднага щом свалиха верижката, метаморфът разпери подобните си на тесто лапи, почеса се по носа и се вторачи в полуръста. Увисналата кожа на лицето му се събра и се оцвети. Носът се смали с глухо мляскане, а върху голия череп израснаха къдрави коси. Даинти се опули, кръчмарят зяпна изумен, а Лютичето си пое дъх и ахна.