Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Колекцията не направи впечатление на Гералт — беше живял половин година с Йенефер във Венгерберг, а тя имаше още по-интересна сбирка, съдържаща дори фалос със смайваща големина, вероятно на планински трол. Тя имаше и не особено удачно натъпкано чучело на еднорог, на гърба на което обожаваше да се люби. Гералт беше на мнение, че ако изобщо съществува особено неподходящо за това занимание място, то е на гърба на жив еднорог. Но докато той смяташе леглото за лукс и ценеше всички възможности, предлагани от тази прекрасна мебел, Йенефер беше необикновено екстравагантна. Гералт си спомняше приятните моменти, прекарани с магьосницата на един наклонен покрив, в застлана със стърготини дупка, на балкон, при това чужд, на перилата на мост, във въртяща се в буйна вода лодка и по време на левитиране на трийсет сажена над земята. Но най-зле беше на еднорога. Все пак настъпи щастливият ден, в който чучелото се счупи под тях и се разпадна на парчета, давайки им много поводи за смях.

— Какво те забавлява толкова, вещерю? — попита Истред и седна на дългата маса, отрупана със стари черепи, кости и ръждясали железа.

— Всеки път, когато видя такова нещо — вещерът седна срещу него и посочи бурканите и стъклениците, — се чудя наистина ли не е възможно да се занимава човек с магия, без да използва цялата тази гадост, от която се свива стомахът.

— Въпрос на вкус — каза магьосникът. — И на навик. Това, което е противно за едни, не прави впечатление на други. А кое е противно за теб, Гералт? Интересно, какво може да е противно за някого, който, както чувам, за пари е готов да потъне до гуша в гадости и нечистотии? Моля, не приемай въпроса ми за обида или провокация. Наистина ми е интересно какво може да предизвика отвращение у един вещер.

— А не съхраняваш ли случайно в това бурканче менструална кръв от девица, Истред? Разбираш ли, става ми противно, като си представя как ти, уважаваният магьосник, се опитваш да събереш капка по капка тази течност, клекнал с бурканче в ръка до самия извор.

— Право в целта — усмихна се Истред. — Имам предвид качеството на шегата ти, защото сгреши относно съдържанието на бурканчето.

— Но ти се е налагало да използваш такава кръв, нали? Чувал съм, че някои заклинания не се получават, без да имаш под ръка кръв на девойка, която най-добре да е убита по време на пълнолуние от мълния от ясно небе. Интересно, с какво такава кръв е по-добра от кръвта на стара развратница, която се е напила и е паднала от крепостна стена?

— С нищо — каза магьосникът, усмихвайки се любезно. — Но ако се разчуе, че за целта може да се използва почти всякаква кръв, всеки шарлатанин ще се захване да експериментира с магии. А ако на шарлатаните им се наложи да събират в шишенце и да използват кръвта на девица, драконови сълзи, отрова от бели тарантули, отвара от отрязаните ръце на новородено или на труп, изкопан в полунощ, на мнозина ще им изстине ентусиазмът.

Замълчаха. Като че потънал в дълбок размисъл, Истред почукваше с нокти един напукан кафяв череп, загубил долната си челюст. При това прекарваше показалеца си по назъбения ръб на зейналия в костта на слепоочието отвор. Гералт хвърляше бегли погледи към магьосника и се чудеше на колко ли години е. Знаеше, че най-способните могат да спират окончателно процеса на стареене, и то във всяка възраст. Мъжете, заради репутацията и престижа, предпочитаха по-зряла възраст, демонстрираща знания и опит. Жените — като Йенефер — се интересуваха по-малко от престижа и повече от привлекателността. Истред не изглеждаше по-възрастен от достойните четирийсет. Имаше леко прошарени, достигащи до раменете прави коси и многобройни придаващи сериозност бръчици по челото, около устата и в крайчетата на очите. Гералт не знаеше дали дълбочината и мъдростта на сивите благи очи са естествени, или са предизвикани от магия. След кратък размисъл стигна до извода, че е все едно.

— Истред — прекъсна той мълчанието, — дойдох, защото исках да се видя с Йенефер. И макар че не я заварих, ти ме покани да поговорим. За какво? За шарлатаните, опитващи се да нарушат монопола ви върху магиите? Знам, че причисляваш и мен към тази сган. Не съм учуден. Наистина, за миг ми се стори, че ще се окажеш различен от своите събратя, които често влизат в сериозни разговори с мен само за да ми обяснят, че не ме обичат.

— Нямам намерение да се извинявам заради своите, както се изрази ти, „събратя“ — отговори спокойно магьосникът. — Разбирам ги, защото на мен, както и на тях, ми се наложи да се потрудя здраво, докато овладея чародейското изкуство. Още когато бях съвсем малък, докато връстниците ми тичаха по ливадите с лъкове, ловяха риба или играеха на „четно и нечетно“, аз залягах над ръкописите. От каменния под в кулата ме боляха костите и ставите. През лятото, разбира се, защото през зимата ми се пукаше емайлът на зъбите. От прахта по старите свитъци и книги кашлях така, че ми излизаха свитки от очите, а моят учител, старият Рьодскилд, никога не пропускаше случай да ме наложи по гърба с тоягата си, защото явно смяташе, че иначе няма да постигна успехи в науката. Не съм опитвал нито военната служба, нито момичетата, нито бирата в най-хубавите години от живота ми, когато всички удоволствия са особено притегателни и приятни.