Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Йенефер мълчеше. Седна на масата и опря брадичка на сплетените си пръсти.

— Е, добре, да започваме — каза тя накрая. — Това проточило се драматично мълчание е прекалено банално за моя вкус. Давай да приключваме с това. Стани, стига си гледал в тавана с обидена физиономия. Ситуацията е достатъчно глупава и няма нужда да я правим още по-нелепа. Ставай, казах.

Той стана послушно и седна на масата срещу нея. Тя не избегна погледа му. Това можеше да се очаква.

— Повтарям, давай да приключваме по-бързо с това. За да не те поставям в неловко положение, ще отговоря веднага на всичките ти въпроси, няма нужда дори да ги задаваш. Да, тръгнах с теб към Аед Гинваел, за да се видя с Истред, и знаех, че ще легна с него. Не очаквах, че това ще излезе наяве и че ще започнете да се хвалите един на друг. Знам какво изпитваш сега и не ми е приятно, но не се чувствам виновна.

Той мълчеше.

Йенефер тръсна глава и блестящите черни къдрици се люшнаха по раменете й.

— Гералт, кажи нещо.

— Той… — Вещерът се изкашля. — Той те нарича Йена…

— Да. — Тя не сведе поглед. — А аз него — Вал. Това е името му. Истред е прякор. Познавам го отдавна. Той ми е много близък. Не ме гледай така. Ти също си ми много близък. Ето къде е проблемът.

— Чудиш се дали да приемеш предложението му?

— Да, чудя се. Казах ти, познаваме се от години. От… много години. С него ни свързват увлечения, цели, амбиции. Разбираме се без думи. Той може да ми даде опора, а кой знае дали няма да дойде ден, в който ще се нуждая от такава. А преди всичко… Той… той ме обича. Така мисля.

— Няма да ти преча, Йен.

Тя поклати глава, а теменужените й очи проблеснаха в син пламък.

— Да ми пречиш? Нима нищо не разбираш, глупчо? Ако просто ми пречеше, веднага щях да те телепортирам на края на полуостров Бремерворд или да те пренеса със смерч до страната Хана. С минимални усилия щях да те вкарам в къс кварц и да те захвърля сред божурите в градината. Бих могла да изчистя ума ти така, че да забравиш коя съм и как се казвам. Стига да го исках. Защото бих могла и само да кажа: „Беше ми много приятно, сбогом!“ Можех и просто да си отида, както ти направи веднъж, когато напусна дома ми във Венгерберг.

— Не викай, Йен, не се гневи. И не изравяй историята с Венгерберг, обещахме си да я забравим и да не се връщаме към нея. Не ти се сърдя и не те упреквам. Знам, че към теб не могат да се приложат обикновените мерки. А това, че ми е тъжно… Че осъзнавам, че те губя, и това ме убива… Това е клетъчна памет. Атавистични остатъци от чувства на мутант, лишен от емоции.

— Не мога да понасям, когато говориш така! — избухна тя. — Не мога да понасям, когато произнасяш тази дума. Никога повече не я изричай пред мен. Никога!

— Нима това променя факта? Аз съм мутант.

— Няма никакъв факт. Не изричай пред мен тази дума.

Черният керкенез, кацнал на рогата на елена, размаха криле и застърга с нокти. Гералт погледна птицата, жълтото й неподвижно око. Йенефер отново облегна брадичка на сплетените си пръсти.

— Йен…

— Слушам те.

— Обеща да отговориш на въпросите ми. Които дори не съм длъжен да задавам. Остана един, най-важният. Този, който никога не съм ти задавал. Който се боя да ти задам. Отговори на него.

— Не мога, Гералт — отговори тя твърдо.

— Не ти вярвам, Йен. Познавам те добре.

— Не можеш да познаваш добре магьосница.

— Отговори на въпроса ми, Йен.

— Отговарям ти: не знам. Нима това е отговор?

Замълчаха. Долитащата от улицата глъчка утихна. Клонящото към залез-слънце запали огън в процепите на капаците на прозорците и прониза стаята с наклонени ивици светлина.

— Аед Гинваел — промърмори вещерът. — Парче лед… Усещах го. Знаех, че този град… е мой враг. Че е зъл.

— Аед Гинваел — повтори тя бавно. — Шейната на кралицата на елфите. Защо? Защо, Гералт?

— Вървя след теб, Йен, защото поводите на шейната ми са се оплели в поводите на твоята. А около мен е виелица. И мраз. Студено е.

— Топлината би разтопила в теб парчето лед, с което съм те уцелила — прошепна тя. — И магията би се разсеяла и щеше да ме видиш такава, каквато съм в действителност.

— Тогава пришпори белите коне, Йен, нека ме носят на север, там, където никога не настъпва размразяване. Не искам да настъпва. Искам колкото се може по-бързо да се озова в твоя леден замък.

— Този замък не съществува. — Устните на Йенефер потрепнаха, изкривиха се. — Той е символ. А нашето пътуване е преследване на мечта. Недостижима. Защото аз, Кралицата на елфите, жадувам топлина. В това се крие моята тайна. Защото всяка година в снежната виелица прекосявам с шейната си някое градче и всеки път някой, поразен от моето вълшебство, оплита поводите на своята шейна с тези на моята. Всяка година. Всяка година някой нов. Без край. Защото топлината, която толкова жадувам, същевременно унищожава магията, вълшебството и прелестта. Моят избраник, поразен от ледената звездичка, изведнъж става обикновен никой. И в затоплилите се очи аз вече не съм нищо повече от останалите… смъртни.