Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Не разбра въпроса ми.

— Грешиш, разбрах го. Но умишлено говоря само за емоциите на Йена. Защото ти си вещер и в теб не може да има никакви емоции. И не желаеш да изпълниш молбата ми само защото ти се струва, че се нуждаеш от нея, мислиш си, че… Не, Гералт, ти си с нея само защото тя иска това и ще бъдеш с нея, докато го иска. А това, което чувстваш ти, е само отражение на нейните емоции, на интереса, който проявява към теб. В името на всички демони в Пъкъла, Гералт, ти много добре знаеш какъв си. Мутант. Не ме разбирай погрешно, нямам намерение да те унижавам. Просто констатирам факта. Ти си мутант, а едно от основните свойства на мутацията ти е абсолютната неспособност да изпитваш емоции. Създали са те такъв, за да можеш да си вършиш работата. Разбираш ли? Ти не можеш да чувстваш. Това, което смяташ за чувства, е само клетъчна соматична памет, ако знаеш какво означава това.

— Представи си, знам.

— Още по-добре. Чуй ме. Моля те за това, за което може да се помоли вещер, но не и човек. Аз съм откровен с вещера, с човек не бих могъл да си го позволя. Гералт, искам да дам на Йена разбиране и стабилност, нежност и щастие. Можеш ли с ръка на сърцето да кажеш, че й предлагаш същото? Не можеш. За теб това са само думи. Мъкнеш се подир Йена и подобно на дете се радваш на временната симпатия, с която те дарява. Ти си като подивял котарак, по който всички хвърлят камъни — мъркаш, доволен, че се е намерил някой, който не се гнуси да те погали. Разбираш ли какво имам предвид? Знам, че разбираш, не си глупак, това е ясно. Ето, сам виждаш — нямаш право да ми откажеш, ако те помоля учтиво.

— Имам толкова право да ти откажа — процеди Гералт, — колкото и ти да ме помолиш, така че правата ни се елиминират взаимно. Което ни връща в изходната точка, а тя е следната: Йен, на която, очевидно, не й пука за моята мутация и за последствията от нея, сега е с мен. Ти си й направил предложение — това е твое право. Тя е казала, че ще помисли — това е нейно право. На теб ти се струва, че аз й преча да вземе решение, че тя се колебае и причината за това е в мен? Е, това вече е мое право. Ако се колебае, значи има причини за това. Сигурно все пак й давам нещо, макар и за това да няма думи във вещерския речник.

— Чуй ме…

— Не. Ти ме чуй. Казваш, че някога е била с теб? Кой знае, може би не аз, а ти си само нейно мимолетно увлечение, каприз, игра с емоциите, която е толкова типична за нея? Не изключвам дори да те е възприемала единствено като инструмент. Тази възможност, господин магьосник, не бива да се изключва само въз основа на някой разговор. В такива случаи, струва ми се, инструментите са по-съществени от красноречието.

Истред дори не потрепна. Гералт се зачуди на самообладанието му. И все пак проточилото се мълчание подсказа, че ударът е попаднал в целта.

— Играеш си с думите — каза най-накрая магьосникът. — Опияняваш се от тях. Искаш да замениш с думи нормалните човешки усещания, които в теб ги няма. Твоите думи не изразяват чувства, те са само звуци, както когато почукам по този череп. Защото също като него си празен отвътре. Нямаш право…

— Престани! — прекъсна го рязко Гералт. Може би даже прекалено рязко. — Престани да отричаш правата ми, стига толкова! Казах ти: имаме равни права. Даже, не, по дяволите, моите са по-големи!

— Наистина ли? — Магьосникът леко пребледня, с което достави огромно удоволствие на Гералт. — И как така?

Вещерът се замисли за секунда и реши да го довърши.

— Защото — изстреля той — снощи тя беше с мен, а не с теб.

Истред придърпа черепа към себе си и го поглади. За огорчение на Гералт ръката му дори не трепна.

— И това ти дава някакви права?

— Само едно. Правото да си правя изводи.

— Аха — изрече бавно магьосникът. — Добре. Както желаеш. Тя беше с мен тази сутрин. Направи си извода, имаш това право. Аз вече съм направил своя.

Мълчанието продължи дълго. Гералт отчаяно търсеше думи. И не ги намери. Нито една.

— Говорим празни приказки — каза той най-накрая и се изправи. Ядоса се на себе си, че думите му прозвучаха грубо и глупаво. — Тръгвам си.

— Върви по дяволите — също толкова грубо подхвърли Истред, без да го поглежда.

Когато тя влезе, той лежеше облечен на леглото, сложил ръце под главата си. И се правеше, че гледа в тавана, макар че гледаше нея.

Йенефер затвори бавно вратата след себе си. Беше красива.

„Колко е красива — помисли си той. — Всичко в нея е прекрасно. И опасно. Нейните цветове, контрастът между черното и бялото. Прелест и заплаха. Нейните гарвановочерни естествени къдрици. Изразителните й скули, бръчиците, които усмивката — ако реши да се усмихне — образува около устните й, изящно тънки и бледи от грима. Веждите й, чудесно неправилни, когато изтрие въглена, очертаващ ги през деня. Носът й, прекрасно въздълъг. Малките й ръце, красиво нервни, неспокойни и ловки. Талията й, тънка и гъвкава, подчертана с прекалено стегнат колан. Стройните й крака, които се очертават красиво под черната пола. Тя е прекрасна.“