Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Може би с право — съгласи се вещерът. — А може ли да узная къде живее?

— Не знаеш ли? Виждаш ли онази къща? Бялата, високата, която стърчи между склада и фабриката като свещ в задник? Но сега няма да го завариш там. Неотдавна Истред изкопа нещо от земята при южната стена и сега рие наоколо като къртица. Взе и от моите хора за тези разкопки. Отивам аз и го питам учтиво: „Какво копаеш в земята като малко дете, маестро, хората започват вече да ти се присмиват. Какво има там?“ А той ме изгледа, сякаш съм някакъв загубеняк, и каза: „Историята на човечеството. Отговори на въпроси. На въпросите какво е било и какво ще бъде“. Дявол знае какво е имало там, преди да построят града, казвам му аз: полета, храсти и върколаци. А какво ще бъде, зависи от това кого ще сложат за наместник в Раквелерин, сигурно пак някакъв отвратителен полуелф. А в земята няма никаква история, там няма нищо освен червеи, ако на някого му трябват за риболов. Мислиш ли, че ме послуша? Къде ти. Продължи да копае. Така че, ако искаш да се видиш с него, отиди към южната стена.

— Ъъъ, господин кмете — обади се Прегъбко, — сега са в къщата. Сега не му е до разкопки, щото…

Херболт го погледна заплашително и Прегъбко се сви и се закашля, пристъпвайки от крак на крак. Вещерът продължаваше да се усмихва зловещо и скръсти ръце на гърдите си.

— Да, хм, хм — изкашля се кметът. — Кой знае, може сега Истред наистина да си е вкъщи. Всъщност какво ми влиза в работата?

— Бъдете здрав, кмете — каза Гералт, без да направи дори престорен поклон. — Желая ви хубав ден.

Приближи се към Цикада, който излезе срещу него, дрънкайки с оръжията си. Гералт безмълвно протегна ръка за меча си, чийто ремък Цикада бе преметнал през свивката на ръката си. Цикада отстъпи.

— Бързаш ли, вещерю?

— Бързам.

— Огледах меча ти.

Гералт му хвърли поглед, който и при най-голямо желание не можеше да се нарече топъл.

— Има с какво да се хвалиш — кимна той. — Малцина са го разглеждали. А още по-малко са онези, които могат да разкажат за това.

— Хо-хо! — Зъбите на Цикада проблеснаха. — Това прозвуча много страшно, направо ме побиха тръпки. Винаги ми е било интересно, вещерю, защо хората толкова се страхуват от вас. Мисля, че вече знам.

— Бързам, Цикада. Бъди така добър да ми върнеш меча.

— Дим в очите, вещерю, нищо повече от дим в очите. Плашите хората, както пчеларите плашат пчелите с дим и смрад — с каменните си физиономии, с дрънканиците си и със слуховете, които сами пускате за себе си. А глупавите пчели бягат от дима, вместо да забият жилата си във вещерския задник, който веднага ще се подуе, като всеки друг. Говорят за вас, че не чувствате като хората. Врели-некипели. Ако човек ви наръга както трябва, ще почувствате.

— Свърши ли?

— Да — каза Цикада и му върна меча. — Знаеш ли кое ми е интересно, вещерю?

— Знам. Пчелите.

— О, не. Чудя се, ако тръгнеш от едната страна на някоя уличка с меч в ръка, а аз тръгна от другата, кой ли ще стигне до края? Мисля, че си струва човек да се обзаложи по въпроса.

— Какво си се лепнал за мен, Цикада? Свада ли искаш?

— А, нищо. Просто ми е интересно колко истина има в хорските приказки. Вие, вещерите, разбираш ли, сте били толкова добри в боя, защото нямате нито сърце, нито душа, нито жалост, нито съвест. И това е достатъчно, така ли? За мен, например, говорят същото. И не без основание. Та ето, че ми е любопитно да науча кой от нас би излязъл жив от уличката. Струва си да се обзаложи човек, нали? Как мислиш?

— Казах ти, че бързам. Няма да си губя времето с глупави размишления. И не съм свикнал да се обзалагам. Защото тези, които се обзалагат, са или глупаци, или подлеци. Първите не знаят, а вторите знаят, но се обзалагат. Ако някой път ти хрумне да ми попречиш да мина през някоя уличка, съветвам те първо да си помислиш хубаво, Цикада.

— Дим — усмихна се Цикада. — Дим в очите, вещерю. Нищо повече. Довиждане, кой знае, може следващата ни среща да е в някоя уличка.

— Кой знае.

— Тук можем да поговорим свободно, Гералт. Седни.

Това, което се набиваше най-много на очи в работилницата, беше голямото количество книги — именно те заемаха най-много пространство в просторното помещение. Дебелите томове запълваха шкафовете, огъваха рафтовете, бяха затрупали сандъците и бюрата. Доколкото вещерът можеше да прецени, книгите струваха цяло състояние. Разбира се, имаше и достатъчно други типични елементи на декора — чучело на крокодил, висяща под тавана препарирана риба-таралеж, покрит с прах скелет и богата колекция от буркани със спирт, вероятно съдържащи всевъзможни гадини — сколопендри, паяци, змии, жаби, а също и безчет човешки и нечовешки органи, предимно вътрешни. Имаше и хомункулус или нещо, наподобяващо хомункулус, но можеше да се окаже и опушено новородено.