Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Гералт не добави, че същото важи и за политиците, защото шегата, макар и стара, не беше смешна за всички.

— Всеки нов наместник — продължаваше самодоволно Херболт — започва с това, че сменя кметовете и градоначалниците от стария режим и слага на тяхно място свои роднини и познати. Но след онова, което Цикада направи с избраника на поредния наместник, вече никой не се опитва да ме свали от длъжност и съм най-дълго управлявалият кмет. Но ние тук си бъбрим, а животът си минава, както обичаше да казва първата ми жена, светла й памет. Да пристъпим към работата. Та що за гадина се беше настанила на сметището ни?

— Зеугъл.

— В живота си не съм чувал за подобно нещо. Надявам се, че го уби?

— Убих го.

— И колко ще струва това на градската хазна? Седемдесет?

— Сто.

— Е, хайде, господин вещер! Да не сте пиян? Сто марки за убиването на един червей, заселил се сред лайната?

— Червей или не, кмете, ял е хора — осем души, както сам твърдите.

— Хора? Как не. Чудовището, както ти казах, изяде стария Закорка, известен с това, че никога не изтрезняваше, една бабичка от селцето извън крепостта и няколко от децата на превозвача Сулирад, което не се установи веднага, защото и самият Сулирад не знае колко деца има — прави ги с такова темпо, че не смогва да ги преброи. И това ми било хора! Осемдесет.

— Ако не бях го убил, зеугълът скоро щеше да изяде някой по-значителен. Да речем, аптекаря. И тогава откъде щяхте да взимате мехлем от шанкра? Сто.

— Сто марки са куп пари. Не знам дали бих дал толкова дори за деветглава хидра. Осемдесет и пет.

— Сто, господин Херболт. Имайте предвид, че макар и това да не е деветглава хидра, никой от местните, в това число и прословутият Цикада, не е успял да се справи със зеугъла.

— Защото никой от местните не е свикнал да се рови из лайната и боклуците. Последната ми дума: деветдесет.

— Сто.

— Деветдесет и пет, да те вземат демоните и дяволите!

— Съгласен.

— Е — усмихна се широко Херболт, — договорихме се. Винаги ли се пазариш толкова бляскаво, вещерю?

— Не. — Гералт не се усмихна. — По-скоро рядко. Но исках да ви доставя удоволствие, кмете.

— И успя, чумата да те тръшне! — изкикоти се Херболт. — Хей, Прегъбко! Ела тук! Дай книгата и кесията и му отброй веднага деветдесет марки.

— Не бяха ли деветдесет и пет?

— А данъкът?

Вещерът изруга тихо. Кметът удари широк печат върху квитанцията и бръкна в ухото си с чистия край на перото.

— Надявам се, че сега на сметището ще е спокойно. А, вещерю?

— Би трябвало. Имаше само един зеугъл. Наистина, може да е успял да се размножи. Зеуглите са двуполови като охлювите.

— Какви са тия небивалици? — погледна го накриво Херболт. — За размножаването са необходими двама, значи самец и самка. Или зеуглите се размножават като бълхите или мишките, от изгнилата слама в сенниците? Всеки глупак знае, че няма мъжки и женски мишки, а всичките са еднакви и се размножават от самите себе си и от гнилата слама.

— А охлювите се излюпват от мокрите листа — вметна секретарят Прегъбко, все още зает с подреждането на монетите на стълбчета.

— Всеки знае това — съгласи се Гералт, усмихвайки се жизнерадостно. — Няма охлюви и охлювки. Има само листа. Който мисли иначе, греши.

— Достатъчно — отсече кметът и го изгледа с подозрение. — Стига сме обсъждали вредителите. Попитах те дали на сметището ни може отново да се излюпи нещо, и бъди така добър да ни отговориш. Ясно и кратко.

— След около месец трябва да се провери, най-добре с кучета. Малките зеугли не са безопасни.

— А не може ли ти да се заемеш с това, вещерю? Ще се договорим за заплащането.

— Не. — Гералт взе парите от ръцете на Прегъбко. — Нямам намерение да се застоявам в очарователния ви град дори за седмица, да не говорим за месец.

— Интересни неща говориш — усмихна се накриво Херболт, като го гледаше право в очите. — Наистина интересни. Защото аз мисля, че ще останеш тук много повече.

— Грешите, кмете.

— Нима? Ти дойде с една черна вълшебница, как се казваше, забравих… Гуиневер, като че ли. Отседнал си в „Под есетрата“. Разправят, в една стая с нея.

— И какво от това?

— Това, че когато тя се отбие в Аед Гинваел, не бърза да си тръгва. Идвала е доста пъти.

Прегъбко се усмихна широко, щърбо и многозначително. Херболт продължаваше да гледа Гералт в очите, без да се усмихва. Обаче Гералт се усмихна. Възможно най-зловещо.

— Впрочем, откъде да знам? — Кметът извърна поглед и започна да рови в земята с тока на обувката си. — Пък и тази работа ме интересува толкова, колкото ме интересува и някое кучешко изпражнение. Но запомни — магьосникът Истред е важна личност тук. Незаменим е за града, бих казал — безценен. Хората го уважават — и местните, и гостите на града. Не си пъхаме носовете в делата му — нито в магьосническите, нито в личните.