Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Магьосницата затвори прозореца.

— По дяволите, Йен! — изкикоти се вещерът. — Можеше да я изхвърлиш по-далече!

— Можех — измърмори магьосницата. — Но не исках.

Тя взе от масата светилник и се приближи до Гералт. Бялата нощница прилепваше към тялото й и я правеше невероятно привлекателна. „Повече, отколкото ако беше гола“ — помисли си той.

— Искам да те огледам — каза тя. — Зеугълът може да те е одраскал.

— Не ме е одраскал. Щях да усетя.

— След еликсирите? Не ме разсмивай. След еликсирите не би усетил и счупване, дори и ако костта ти изскочи и се закачи за някой жив плет. А на зеугъла може да е имало всичко, от бактерии до трупоядци. И ако е така, все още има време да се противодейства. Обърни се.

Той усещаше по тялото си меката топлина на светилника и случайните докосвания на косата й.

— Изглежда, всичко е наред — каза тя. — Лягай, докато еликсирите не са те повалили. Тези смеси са дяволски опасни. Бавно се убиваш с тях.

— Принуден съм да ги взимам преди битка.

Йенефер не отговори. Седна отново пред огледалото и среса бавно черните си блестящи къдрици. Винаги решеше косите си преди лягане. Гералт смяташе това за чудачество, но обожаваше да я гледа по време на тази процедура и подозираше, че Йенефер знае това.

Изведнъж му стана много студено, а от еликсирите направо го втресе. Вратът му се схващаше, в стомаха му нещо се превъртя и му се догади. Изруга под нос и се свлече на леглото, като не откъсваше очи от Йенефер.

Някакво движение в ъгъла на стаята привлече вниманието му и той погледна нататък. Върху накриво закрепените за стената омотани с паяжини еленови рога бе кацнала малка, черна като смола птица. Беше обърнала глава настрани и гледаше Гералт с жълтото си неподвижно око.

— Какво е това, Йенефер? Откъде се е взело?

— Какво? — обърна глава Йенефер. — А, това ли? Керкенез.

— Керкенез? Керкенезите са червеникавокафяви, а този е черен.

— Това е магически керкенез. Аз го направих.

— Защо?

— Трябваше ми — отсече тя.

Гералт не продължи да я разпитва, защото знаеше, че няма да получи отговор.

— Ще ходиш ли утре при Истред?

Магьосницата отмести шишенцето на края на масата, прибра гребена в кутията и затвори вратичките на трикрилното огледало.

— Ще отида. Още сутринта. Защо, какво има?

Тя легна до него, без да гаси светилника. Никога не гасеше светлината — не понасяше да спи на тъмно. Независимо дали ще е светилник, фенер или свещ — трябваше да догори до края.

Винаги. Още едно чудачество. Йенефер имаше невероятно много чудачества.

— Йен?

— Ъхъ?

— Кога ще си тръгнем?

— Не ми досаждай. — Тя придърпа рязко юргана. — Едва от три дни сме тук, а ме питаш вече поне трийсет пъти. Казах ти, че имам работа тук.

— С Истред?

— Да.

Той въздъхна и я прегърна, без да крие намеренията си.

— Хей — прошепна тя. — Взимал си еликсири…

— И какво от това?

— Нищо.

Тя се закикоти като девойче, притисна се към него, надигна се и се изви, за да свали ризата си. Както винаги, гледката на голото й тяло предизвика тръпки по гърба му, които плъзнаха и по галещите кожата й пръсти. Той допря устни до гърдите й, закръглени и изящни, с толкова бледи зърна, че се открояваха само с формата си. Зарови пръсти в косите й, ухаещи на люляк и касис.

Тя се поддаде на ласките му и замърка като котка, триейки коляно в бедрото му.

Скоро се оказа — както обикновено, — че е надценил своята издръжливост на въздействието на магическите еликсири и е забравил за вредното им влияние върху човешкия организъм. „А може и да не е заради еликсирите — помисли си той, — може и да е заради умората от битките, заради риска и заплахата от гибел? Заради умората, на която вече съм свикнал да не обръщам внимание? Но организмът ми, макар и изкуствено подобрен, не се поддава на рутината. Реагира естествено. Ала бедата е там, че това става, когато не трябва. Проклятие!“

Но Йенефер — както винаги — не падна духом заради някакви дреболии. Той усети как тя го докосва и шепне нещо до самото му ухо. Както винаги, се замисли против волята си за космическия брой други случаи, в които е била принудена да използва това доста практично заклинание. А после престана да мисли за това.

Както обикновено беше необикновено.

Той гледаше устните й, ъгълчетата им, треперещи в неволна усмивка. Познаваше добре тази усмивка, тя винаги му се бе струвала по-скоро усмивка на триумф, отколкото на щастие. Никога не я беше питал дали е така. Знаеше, че няма да му отговори.