Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Дракончето изписука и запърха с крилца.

— Значи ти…

— Да — прекъсна го драконът. — Какво да се прави, такива са времената. Съществата, които сте свикнали да наричате чудовища, от известно време чувстват все по-голяма заплаха от страна на хората. Вече не могат да се справят сами. Трябва им защитник. Такъв… вещер.

— А целта… Целта, която е в края на пътя?

— Ето я. — Вилентретенмертх вдигна ръката си. Дракончето запищя изплашено. — Аз я достигнах. Благодарение на него, Гералт от Ривия, аз ще издържа, ще докажа, че няма граница на възможното. Ти също ще намериш някой ден такава цел, вещерю. Дори онези, които се отличават от останалите, могат да оцелеят. Сбогом, Гералт. Сбогом, Йенефер.

Магьосницата, хванала здраво вещера за ръката, отново приседна. Вилентретенмертх се изправи, погледна я и изражението му стана сериозно.

— Прости ми за откровеността и прямотата, Йенефер. Това е изписано на лицата ви и няма нужда дори да чета мислите ви. Вие сте създадени един за друг, ти и вещерът. Но нищо няма да се получи. Нищичко. Съжалявам.

— Знам — Йенефер пребледня леко. — Знам, Вилентретенмертх. Но ми се иска да вярвам, че няма граници на възможното. Или поне, че още са прекалено далече.

Вея се приближи, докосна рамото на Гералт и изрече няколко думи. Драконът се разсмя.

— Гералт, Вея казва, че ще помни дълго коритото в „Под замисления дракон“. Надява се някой ден да се срещнем отново.

— Какво? — попита Йенефер, примижавайки.

— Нищо — побърза да отговори вещерът. — Вилентретенмертх?

— Слушам те, Гералт от Ривия.

— Можеш да приемаш всякакъв облик. Какъвто пожелаеш.

— Да.

— Защо човек? Защо Борх с трите черни птици в герба?

Драконът се усмихна жизнерадостно.

— Не знам при какви обстоятелства са се срещнали за пръв път древните представители на нашите две раси, Гералт. Но е факт, че за драконите няма нищо по-отвратително от човека. Човекът пробужда в драконите инстинктивно, ирационално отвращение. При мен е различно. За мен… вие сте симпатични. Сбогом.

Това не беше постепенна трансформация с преливане от едната форма в другата, нито пък мъгливо, пулсиращо трепкане като при илюзиите. Беше като мигане на окото. На мястото на къдравия рицар с туника, украсена с три черни птици, седеше златният дракон, красиво превил златната си шия. Драконът наведе глава встрани и разпери криле, ослепително златни под слънчевите лъчи. Йенефер шумно си пое дъх. Вея, вече на седлото, до Тея, махна с ръка.

— Вея — каза вещерът, — ти беше права.

— Хм?

— Той е най-красивият.

Една мъртва овца, подпухнала и подута, с щръкнали към небето вкочанени крайници, помръдна. Гералт, застанал на колене до стената, извади бавно меча си, като внимаваше острието да не изстърже по ножницата. На десет крачки от него купчината смет неочаквано се изду и се размърда. Вещерът скочи, преди да го достигне вълната смрад от разбутания боклук.

Едно пипало, завършващо с обло, покрито с четина щипало, изскочи ненадейно от боклука и се стрелна с невероятна скорост към вещера. Той скочи върху някакви останки от разбити мебели, клатещи се върху купчина изгнили плодове, запази равновесие и с едно късо движение отсече пипалото. После отскочи, но се подхлъзна по дъските и потъна до бедрата в лепкавата мръсотия.

Боклукът експлодира и от него изригнаха гъста зловонна течност, парчета от съдове, изгнили парцали и бледи нишки кисело зеле, а изпод тях изскочи огромно вретенообразно туловище, безформено като гротесков картоф. То пореше въздуха с трите си пипала и с чукана на четвъртото.

Гералт, затънал и със затруднена подвижност, нанесе удар с широко завъртане на бедрата и отсече друг от израстъците. Двете последни пипала, дебели като клони, се стовариха тежко отгоре му и го потопиха още по-надълбоко в мръсотията. Туловището се плъзна към него, изоравайки бразда в боклука — сякаш някой влачеше бъчва. Вещерът видя как отвратителният торс се разцепва, за да зине дълбока паст, пълна с огромни неравни зъби.

Той позволи на пипалата да го обвият през кръста, да го измъкнат с мляскащ звук от вонящата мръсотия и да го поднесат към туловището, което се придвижваше с въртеливи движения сред гнусната течност. Зъбатата паст затрака диво и яростно. Домъкнатият в опасна близост до страховитата уста вещер нанесе удар с меча, като го държеше и с двете ръце; острието се вряза гладко и леко в плътта на създанието. Догади му се от отвратителната сладникава воня. Чудовището засъска и затрепери, пипалата пуснаха плячката си и се замятаха конвулсивно из въздуха. Гералт отново затъна в сметта и пак нанесе удар, с всичка сила. Острието премина през оголените зъби с отвратително тракане и скърцане. Тварта изкряска и омекна, но веднага се изду отново, като съскаше и пръскаше вещера с воняща мазна течност. С отчаяни движения на затъващите си крака Гералт намери опора, отблъсна се и се понесе напред, разцепвайки боклука с гърди, като плувец. Нанесе удар отгоре надолу и притисна с цялото си тяло меча, забит право между фосфоресциращите бели зъркели на тварта. Чудовището застена с бълбукащ звук, затресе се и от него, като от пробит мях, пръснаха струи гнойна течност, поразяваща обонянието с горещи вълни смрад. Пипалата потрепваха и се извиваха сред гнилочта.