Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— О, богове — изстена Лютичето изумено. — Каква балада ще се получи, Йенефер!

Заклинанието, запратено от стройния крак, не се удаде съвсем на магьосницата. Първата каруца, заедно с всичко в нея, просто се оцвети в жълто, което улисаните в боя голополски воини изобщо не забелязаха. С втората каруца нещата се получиха много по-добре — целият й екипаж се превърна в огромни пъпчиви жаби, които заквакаха смешно и се пръснаха във всички посоки. Каруцата се преобърна и се разтроши, а конете се отдалечиха с истерично цвилене, повлекли останките след себе си.

Йенефер прехапа устни и отново махна с крак във въздуха. Под съпровода на игрива музика, долетяла някъде отгоре, жълтата каруца неочаквано се превърна в златист дим, а бойците се озоваха зашеметени в живописна купчина на тревата. Колелата на третата каруца от кръгли станаха квадратни и резултатът беше мигновен. Конете се изправиха на задните си крака, каруцата се преобърна, а голополските войни изпопадаха на земята. Йенефер, вече от чиста мнителност, махаше яростно с крак и крещеше заклинания, като превръщаше голополците в костенурки, гъсеници, стоножки, фламинга и прасета. Зериканките убиваха ловко и методично останалите.

Драконът най-накрая разкъса мрежата, скочи, размаха криле, изрева и изпънат като струна, се понесе след оцелелия в битката обущар Козояд. Козояд тичаше с бързината на елен, но драконът беше още по-бърз. Когато видя отворената паст и блестящите, остри като кинжал зъби, Гералт се извърна. Лютичето се изхили глупаво, а Йенефер, бледа като платно, се преви, падна настрани и повърна под каруцата.

Настана тишина, прекъсвана само от време на време от гъгненето, крякането и стоновете на оцелелите голополски милиционери.

Вея, с усмивка, която не предвещаваше нищо добро, застана широко разкрачена над Йенефер. Вдигна сабята си и Йенефер пребледня и вдигна крак.

— Не — обади се Борх, наричан Трите гарги, който седеше върху един камък. На коленете му седеше дракончето — спокойно и доволно.

— Няма да убиваме госпожа Йенефер — повтори драконът Вилентретенмертх. — Вече няма смисъл. Нещо повече — сега сме благодарни на госпожа Йенефер за неоценимата помощ. Освободи я, Вея.

— Разбираш ли, Гералт? — прошепна Лютичето, разтривайки изтръпналите си ръце. — Разбираш ли? Има такава стара балада за златен дракон. Златният дракон може…

— Може да приема какъвто иска облик — процеди Гералт. — Също така и човешки. И аз съм слушал за това. Но не го вярвах.

— Господин Ярпен Зигрин! — извика Вилентретенмертх на джуджето, вкопчило се в една отвесна скала на двайсет лакти от земята. — Какво търсите там? Мармоти? Това не е любимото ви лакомство, доколкото си спомням. Слезте и се погрижете за Секачите. Нуждаят се от помощ. Повече няма да убивам. Никого.

Лютичето хвърляше неспокойни погледи към зериканките, които наблюдаваха зорко полесражението, и се опитваше да свести Дорегарай. Гералт мажеше с мехлем и превързваше изгорените, глезени на Йенефер. Магьосницата съскаше от болка и мърмореше заклинания.

След като приключи с работата си, вещерът се изправи и каза:

— Останете тук. Трябва да поговоря с него.

Йенефер се изправи намръщена и го хвана под ръка.

— Идвам с теб, Гералт. Може ли? Моля те.

— С мен ли, Йен? Аз мислех…

— Не мисли — притисна се тя към рамото му.

— Йен?

— Всичко е наред, Гералт.

Той я погледна в очите. Те бяха топли. Както преди. Наведе глава и я целуна по устните — горещи, меки и жадни. Както преди.

Приближиха се. Йенефер, придържана от Гералт, направи реверанс, като пред крал, повдигайки краищата на полата си.

— Три гар… Вилентретенмертх — обади се вещерът.

— Името ми в свободен превод на вашия език означава „три черни птици“ — каза драконът. Дракончето, вкопчило нокти в предмишницата му, подложи главица под галещата длан.

— Хаосът и Редът — усмихна се Вилентретенмертх. — Помниш ли, Гералт? Хаосът е агресията. Редът е защитата от нея. Струва си да се отиде на края на света, за да се изправиш срещу агресията и злото, нали, вещерю? Особено когато цената, по твоите думи, е висока. А този път тя явно е висока. Това бяха съкровищата на драконката Миргтабраке, която отровиха край Голополе. Тя ме призова, за да й помогна да отблъсне надвисналата над нея заплаха. Миргтабраке вече отлетя. Скоро след като отнесоха от полесражението Ейк от Денесле. Имаше предостатъчно време, докато вие бърборехте и се карахте. Но ми остави своето съкровище, моето заплащане.