Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Вещерът се измъкна от гъстата гадост и стъпи на поклащащата се, но твърда основа. Усети, че нещо лепкаво и отвратително е проникнало в ботуша му и пълзи по глезена му. „Към кладенеца — помисли си. — Само по-бързо да отмия тази гадост. Да се измия.“ Пипалата на чудовището изпляскаха още веднъж по боклуците, шумно и мокро, и застинаха.

Падна звезда, мимолетният й блясък оживи черния небосвод, осеян със светлинки. Вещерът не си пожела нищо.

Дишаше тежко и хрипливо, чувстваше как изтича действието на взетите преди битката еликсири. На светлината на звездите долепената до стените на града гигантска купчина от смет, спускаща се по долината към проблясващата ивица на реката, изглеждаше красиво и привлекателно. Вещерът се изплю.

Чудовището вече беше мъртво, беше станало част от купчината боклук, в която бе живяло.

Падна втора звезда.

— Помийна яма — рече вещерът с усилие. — Гадост, гнилоч и лайна.

— Вониш, Гералт — намръщи се Йенефер, без да откъсва поглед от огледалото, пред което почистваше грима от клепачите и ресниците си. — Изкъпи се.

— Няма вода — отвърна той, след като погледна в коритото.

— Ще измислим нещо. — Магьосницата стана и отвори широко прозореца. — Каква искаш: морска или обикновена?

— Морска, за разнообразие.

Йенефер разпери рязко ръце, изговори някакво заклинание и направи рязко движение. През отворения прозорец изведнъж повя остър прохладен бриз, капаците се разклатиха и в стаята със свистене нахлу зелено водно кълбо с неправилна форма. Коритото се напълни с вълнуваща се, преливаща от ръба вода. Магьосницата се върна към прекъснатото си занимание.

— Е, успя ли? — попита тя. — Какво имаше на сметището?

— Зеугъл, струва ми се. — Гералт смъкна ботушите си, свали дрехите си и влезе в коритото. — По дяволите, Йен, студено е. Не можеш ли да я затоплиш?

— Не. — Магьосницата приближи лице към огледалото и с помощта на стъклена тръбичка си капна нещо в окото. — Това заклинание е ужасно уморително и от него започва да ми се гади. А и студената вода ще ти е от полза след еликсирите.

Гералт не взе да спори. Нямаше никакъв смисъл да се спори с Йенефер.

— Създаде ли ти трудности зеугълът? — Магьосницата потопи тръбичката в едно шишенце и капна от течността и в другото си око, като изкриви смешно устни.

— Не особено.

През отворения прозорец долетя грохот, трясък на чупещо се дърво и се чу глас, който заповтаря фалшиво, несвързано и нечленоразделно припева на популярна непристойна песничка.

— Зеугъл. — Магьосницата се пресегна към поредното шишенце от наредения на масичката внушителен комплект и измъкна тапичката. В стаята замириса на люляк и касис. — Виж ти! Дори в града вече лесно се намира работа за вещер, няма нужда се влачиш по пущинаците. Знаеш ли, Истред твърди, че това вече се превръща в норма. На мястото на измиращите в горите и блатата същества идва нещо друго, някаква нова мутация, приспособена към изкуствената, създадена от човека среда.

Гералт се намръщи, както винаги, когато се споменеше Истред. Започваше вече да му писва от постоянното прехласване на Йенефер пред гениалността на Истред. Дори и когато Истред беше прав.

— Истред е прав — продължи Йенефер, докато втриваше в бузите и клепачите си нещо, което ухаеше на люляк и касис. — Помисли сам: псевдоплъховете в каналите и шахтите, зеуглите на сметищата, плескачите в замърсените ровове и водоеми, тайенжите в реките край мелниците. Това е някаква симбиоза, не мислиш ли?

„И гхулите на гробищата, които изяждат мъртъвците на следващия ден след погребването им — помисли си Гералт, докато отмиваше сапуна от себе си. — Пълна симбиоза.“

— Да. — Магьосницата отмести шишенцата и бурканчетата. — В градовете също може да се намери работа за вещер. Мисля, че някой ден ще се установиш за постоянно в някой град, Гералт.

„По-скоро ще получа удар“ — помисли си той, но не каза нищо. Да възрази на Йенефер, означаваше да се стигне до скандал, а скандалите с Йенефер съвсем не бяха безопасни.

— Свърши ли, Гералт?

— Да.

— Излез от коритото.

Без да става, Йенефер махна небрежно с ръка и изрече заклинание. Водата от коритото, заедно с онази, която се бе разляла по пода и се стичаше от Гералт, се събра в полупрозрачно кълбо и излетя със свистене през прозореца. Чу се звучен плясък.

— Чумата да ви тръшне, гадини! — долетя сърдит вик отдолу. — Няма ли къде да си изливате пикнята? Живи да ви изядат, да пукнете дано!