Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Нея.

Тогава не знаех как се казва. В съня ми тя мълчеше. Само ме гледаше, а зад нея, в мрака, видях затворени врати…“

Цири въздъхна. Йенефер се обърна, а обсидиановата звезда на шията й заискри с хиляди отблясъци.

— Права си — съгласи се със сериозен вид девойката, гледайки право в теменужените очи на магьосницата. — Не те харесвах.

— Цири — каза Ненеке, — ела при нас. Това е госпожа Йенефер от Венгерберг, магистър по магия. Не се бой. Госпожа Йенефер знае коя си ти. Можеш да й се довериш.

Девойката се поклони, събрала длани в изпълнен с уважение жест. Магьосницата, шумолейки с черната си рокля, се приближи, хвана я под брадичката, безцеремонно вдигна главата й, завъртя я наляво и надясно. Цири усети гняв и зараждащ се бунт — не беше свикнала да се отнасят така с нея. И в същото време усети как я пробожда завист. Йенефер беше много красива. В сравнение с нежната, бледа и по-скоро обикновена външност на монахините и послушничките, които Цири виждаше всекидневно, магьосницата блестеше със светска, предизвикателна красота, подчертана от всеки един детайл. Къдриците й с цвят на гарванови криле, падащи в каскади по раменете й, отразяваха светлината като паунови пера и се вълнуваха и извиваха при всяко нейно движение. Цири изведнъж се засрами от издрасканите си лакти, загрубелите длани, счупените нокти, косите, сплъстили се в сиви снопчета. Неочаквано й се прииска страшно много да има всичко, което имаше Йенефер — прекрасна дълга шия, а на нея прелестно черно кадифе и изумително искряща звезда. Равни, подчертани с въгленче вежди и дълги мигли. Горди устни. И две изпъкналости под черната тъкан и бялата дантела, които се повдигаха при всяко вдишване…

— Значи това е прочутата Изненада — леко изкриви устни магьосницата. — Погледни ме в очите, момиче.

Цири потрепна и сви глава между раменете си. Не, за едно нещо не завиждаше на Йенефер, едно нещо предпочиташе да не го притежава и дори да не го вижда. Тези очи, теменужени, дълбоки като бездънни езера, странно блестящи, безстрастни и зли. Страшни.

Магьосницата се обърна към първожрицата. Звездата на шията й пламна от отражението на слънцето, проникващо през прозорците на столовата.

— Да, Ненеке — каза тя. — Несъмнено. Достатъчно е да погледнеш в тези зелени очи, за да разбереш, че в нея има нещо. Високо чело, правилни дъги на веждите, красиво разположени очи. Тънки ноздри. Дълги пръсти. Рядък цвят на косите. Определено кръвта на елфите, макар и да няма много от тази кръв в нея. Прадядо й или прабаба й е елф. Познах ли?

— Не знам какво е родословието й — отговори спокойно първожрицата. — Не съм се интересувала от това.

— Висока е за годините си — продължи магьосницата, все така оценявайки Цири с поглед.

Момичето закипя от ярост и раздразнение. Бореше се с непреодолимото си желание да извика предизвикателно с всички сили, да тропне с крак и да избяга в парка, като по пътя да събори вазата от масата и да тръшне вратата така, че да се посипе мазилка от тавана.

— Не е зле развита. — Йенефер не откъсваше поглед от нея. — Карала ли е някакви заразни болести в детството си? Сигурно и за това не си я питала. При теб боледувала ли е?

— Не.

— Мигрена? Отпадналост? Склонност към простуда? Менструални болки?

— Не. Само тези сънища.

— Знам. — Йенефер отметна косите от бузата си. — Той ми писа. От писмото му следва, че в Каер Морхен не са провеждали никакви… експерименти с нея. Иска ми се да вярвам, че това е истина.

— Истина е. Давали са й само естествени стимулатори.

— Стимулаторите никога не са естествени! — повиши глас магьосницата. — Никога! Точно стимулаторите може да са засилили в нея проявите… По дяволите, не очаквах, че може да е толкова безотговорен!

— Успокой се. — Ненеке погледна Йенефер студено и някак учудващо непочтително. — Казах, че това са били естествени, съвсем безвредни средства. Извинявай, скъпа, но разбирам от тези неща повече от теб. Разбира се, за теб съществува един-единствен авторитет — ти самата, но в дадения случай съм принудена да те разочаровам. И нека да не говорим повече за това.

— Както искаш. — Йенефер стисна устни. — Е, да вървим, момиче. Нямаме много време, ще е грехота да го пилеем напразно.

Цири с усилие сдържа треперенето на ръцете си, преглътна и погледна въпросително Ненеке. Първожрицата имаше сериозно и като че ли тъжно изражение, а усмивката, с която отговори на немия въпрос, беше прекалено изкуствена.