Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Върви с госпожа Йенефер — каза тя. — Известно време госпожа Йенефер ще бъде твоя наставница.

Цири стисна зъби и наведе глава.

— Сигурно си учудена, че изведнъж те взима под опеката си магистър по магия — продължи Ненеке. — Но ти си умно момиче, Цири. Досещаш се каква е причината. Ти си наследила от предците си някои… особености. Знаеш какво имам предвид. Ти идваше при мен след онези сънища, след нощните тревоги в общата спалня. Аз не можех да ти помогна. Но госпожа Йенефер…

— Госпожа Йенефер — прекъсна я магьосницата — ще направи каквото трябва. Да вървим, момиче.

— Тръгвай! — кимна Ненеке, старателно опитвайки се да накара усмивката си да изглежда естествена. — Върви, дете. Помни, че е огромна чест да имаш опекун като госпожа Йенефер. Не излагай храма и нас, твоите учители. И бъди послушна.

„Ще избягам още тази нощ — реши Цири. — Ще се върна в Каер Морхен. Ще изведа коня от конюшнята и повече няма да ме видят. Ще избягам!“

— Как ли пък не — прошепна магьосницата.

— Какво? — вдигна глава жрицата. — Какво каза?

— Нищо, нищо — усмихна се Йенефер. — Сторило ти се е. А може и на мен да ми се е сторило? Погледни подопечната си, Ненеке. Зла е като котка. Искри в очите, всеки момент ще изсъска, а ако имаше щръкнали уши, щеше да ги притисне към главата. Вещерка! Ще трябва да я хвана здраво за вратлето и да й подрежа ноктите!

— Бъди снизходителна. — Изражението върху лицето на първожрицата стана сурово. — Моля те, прояви към нея снизходителност и сърдечност. Тя наистина не е тази, за която я вземаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя не ти е съперница, Йенефер.

Няколко секунди магьосницата и жрицата се измерваха с погледи, а Цири усети как трепери въздухът и как някаква удивителна, страшна сила застава между тях. Това продължи за част от секундата, а после силата изчезна и Йенефер се засмя свободно и звънко.

— Забравила съм — каза тя. — Винаги вземаш неговата страна, нали, Ненеке? Винаги си изпълнена със загриженост за него. Ти си за него като майката, която никога не е имал.

— А ти винаги си против него — усмихна се жрицата. — Както винаги го даряваш със силни чувства. И се стараеш с всички сили да не наричаш тези чувства с истинските им имена.

Цири отново почувства нарастваща някъде долу в корема й ярост и пулсиращо в слепоочията й упорство и бунт. Спомни си колко пъти и при какви обстоятелства е чувала това име — Йенефер. Име, което пробуждаше в нея безпокойство, име, което беше символ на някаква страшна тайна. Досещаше се каква е тази тайна.

„Разговарят пред мен открито, без притеснения — помисли си тя, усещайки как ръцете й отново започват да треперят от ярост. — Изобщо не се съобразяват с мен. Не ми обръщат никакво внимание. Сякаш съм дете. Разговарят за Гералт пред мен, в мое присъствие, а нали не бива да правят това, защото аз… Аз съм…

Каква съм аз?“

— А ти, Ненеке — възрази магьосницата, — както винаги, обичаш да анализираш чуждите чувства, не стига това, ами и ги интерпретираш, както на теб ти е удобно!

— И си пъхам носа в чуждите работи?

— Не исках да го казвам. — Йенефер тръсна черните си къдрици, които проблеснаха и се извиха като змии. — Благодаря ти, че го направи вместо мен. А сега нека да сменим темата. Защото тази, която подхванахме, е възможно най-глупавата. Чак ме е срам пред нашата млада послушница. Що се отнася до снизходителността, за която ме молиш… Ще бъда снизходителна. Виж, със сърдечността може да възникнат затруднения — защото нали всички казват, че нямам такъв орган. Но ще се справим по някакъв начин. Нали, Изненадке?

Тя се усмихна на Цири, а Цири, въпреки мислите си, въпреки гнева и раздразнението, беше принудена да отвърне с усмивка. Защото усмивката на магьосницата се оказа неочаквано мила, доброжелателна и сърдечна. И много, много красива.

Цири изслуша речта на Йенефер, като се беше извърнала демонстративно и се правеше, че цялото й внимание е погълнато от земната пчела, жужаща в цветчетата на една от растящите до стената на храма ружи.

— Никой не ме е питал — промърмори тя.

— За какво не те е питал?

Цири се завъртя в полупирует и удари ожесточено с юмрук ружата. Земната пчела излетя с гневно бръмчене.

— Никой не ме е питал дали искам да ме обучаваш!

Йенефер опря юмруци на хълбоците си, очите й проблеснаха.

— Какво съвпадение — изсъска тя. — Представи си, и мен никой не ме е питал дали искам да те обучавам. Впрочем, желанието тук няма нищо общо. Аз не вземам за ученици когото и да било, а ти, въпреки всичко, все още може да се окажеш „когото и да било“. Помолиха ме да проверя какво ти има. Да видя какво има в теб и с какво те заплашва. И аз, макар и неохотно, се съгласих.